Волфганг Холбайн - Антихристът

— Сега не е моментът да говорим за етика или за почтеност. Трябва да обезвредите Салид и останалите и няма никакво значение как.

— Защо? Кой сте вие, Адрианус? Какъв сте?

Не разчиташе, че ще получи отговор. Изминаха няколко секунди, преди Адрианус да реагира. Заговори много тихо и с глас, от който Кенъли го побиха тръпки.

— Ние сме нещо като… пазители — колебливо каза Адрианус. — Аз, и няколко други.

— Други? Кои други? — Кенъли се наведе напред. — Смит един от вас ли беше?

— Смит? — Адрианус поклати глава. Изглежда, самото предположение го забавляваше. — Не, Смит знаеше малко повече от вас, Кенъли. Не сме много. Шепа хора. Но има много, които работят за нас и ни служат. Задачата ни е невероятно важна. — Той замълча, после допълни, отново с онзи блуждаещ поглед: — Наистина ли искате да узнаете истината, Кенъли?

Кенъли се наведе още повече, но бързо се изправи, защото щеше да загуби равновесие.

— Да.

— Няма да ви хареса.

— Още по-малко ми харесват глупостите! — гневно отвърна Кенъли и посочи двете оръжия на седалката до себе си. — Искате да убия този човек, но мисля, че на мен пък това не ми харесва. Не ми харесва да не знам причината за убийството!

Тактиката се оказа погрешна. Адрианус за миг бе свалил маската си, под която Кенъли видя слаб, твърде изплашен човек, който търсеше помощ. Но този човек не позволяваше да упражняват натиск над него. На Кенъли му идваше да си зашлеви шамар. Явно е забравил наученото някога.

— Само не ми казвайте, че за първи път ще го правите — хладно каза Адрианус. — Колко души сте убили през живота си, Кенъли? Десет? Сто?

— Нито един — троснато отвърна агентът.

— Не със собствените си ръце — вметна Адрианус. — Но за колко други живота сте взели решение да бъдат угасени?

— Това е друго — опита се да се защити Кенъли. Разбира се, че не беше друго. Адрианус дори не си направи труда да отговори. Нямаше разлика между това да убиеш човека със собствените си ръце и да издадеш заповед да го убият. Второто беше може би още по-лошо. Гневът на Кенъли идваше от това, че за първи път изпитваше на гърба си какво значи да получиш такава заповед, вместо да я дадеш.

— Никога не съм го правил без определена причина. Винаги съм знаел защо трябва да стане.

— И сте вярвали в тази причина, така ли? Бъдете честен, Кенъли — дори, ако ще е за първи път в живота ви! Никога ли не сте се съмнявали в действията си?

Така ли му се беше сторило, или наистина преди малко смяташе, че е притиснал Адрианус в ъгъла? Ама че смешно!

Адрианус въздъхна дълбоко и сякаш силите му го напуснаха. Продължи разказа си шепнешком:

— Винаги сме били убедени в това, което правим. Знаехме, че е правилно. Разбирате ли ме, Кенъли? Никога не сме действали само с предположения или с евентуални възможности. През цялото време знаехме, че един ден ще се случи, само не знаехме кога точно и къде. Вярвахме, че сме подготвени за този ден.

Направи малка пауза и този път Кенъли се показа достатъчно досетлив, за да не го прекъсва. Адрианус искаше да говори. Това, което разказваше, беше толкова важно, че трябваше да го сподели с някого, ако не иска тежестта му да стане непоносима.

— О, да, мислехме, че сме подготвени. От толкова време… Но се огънахме. Може би никога не сме имали истински шанс. Вярвате ли, че има неща, осъдени на провал само защото сте ги започнали, Кенъли?

Кенъли мълчаливо кимна с глава. Изведнъж изпита чувството, че не знае за какво му говори Адрианус.

— Искате да разберете за какво става дума — продължи той. Беше се съвзел достатъчно, за да се изправи и спокойно да отвърне на погледа на Кенъли. — Да, имате право да знаете. Трябва да убиете тримата мъже, Кенъли! И тримата, ако е възможно. Преди един от печатите им да бъде счупен. Кенъли наостри слух. Странни думи, но явно не случайни.

— Защо? Какво са ви сторили?

Адрианус тъжно се усмихна.

— Каквото и да са сторили през живота си тримата, то няма нищо общо с причината, поради която ние с вас сме тук, Кенъли. Виждате ли, това е цената, която аз трябва да платя. Давам ви заповед да унищожите три невинни живота и единствено аз нося отговорността за това си действие. Не вие. Опрощавам ви, Кенъли, доколкото е във властта ми. Отговорността е моя. Каквото и да ни очаква, когато… всичко свърши, аз ще се изправя пред моя съдник, не вие.

Кенъли не знаеше дали наистина разбира какво му говорят, но ако тези приказки за опрощение, отговорност и за Страшния съд бяха в истинския, религиозен смисъл, значи нещата не бяха никак прости. Никак! Кенъли не вярваше в Бог. От дете беше убеден атеист и през целия си съзнателен живот остана такъв.