Волфганг Холбайн - Антихристът

— Вие сте Кенъли?

Кенъли отново кимна с глава, без да каже нищо, защото му трябваше време, за да проумее онова, което вижда. Беше вярвал, че служи на някакъв авторитет, на сивокос кардинал в сянка. Мили Боже, когато за първи път говори него, този младеж трябва да е бил дете!

— Мисля, че ми дължите няколко обяснения — каза той потиснато. Гласът му трепереше, защото коляното така жестоко болеше, че вече започваше да се пита дали наистина не го е счупил. Болката го нервира. Събеседникът му сигурно щеше да го приеме като несигурност, което нямаше да е много далеч от истината, колкото и неприятно да му беше на Кенъли. За негова изненада младият мъж отговори напълно сериозно:

— Прав сте. Ще разберете всичко. Но първо ми отговорете на един въпрос: как успя да се измъкне?

— Откъде знаете, че се е измъкнал?

— Нямаше да сте тук, ако бяхте изпълнили задачата си — отвърна другият. В гласа му не се долавяше и следа от упрек или съжаление. Това, което Кенъли смяташе, че усеща, беше отчаяние. Малко по тихо и повече на себе си допълни: — Освен това от самото начало нямахте никакъв шанс.

— Знаели сте?

— Моля ви! — Мъжът, чието име Кенъли не знаеше, вдигна помирително ръце. Кенъли видя, че наистина трепереха. Бяха фини ръце на изнежен човек.

— Ще ви обясня всичко, ако времето ни стигне. Страхувам се, само че ни остава по-малко, отколкото е нужно, за да се отговори на всички въпроси. Кенъли наистина се ядоса, този път не само заради болката в коляното.

— Ще трябва да намерите време! — остро изрече той. — Искате да убия определен човек, нали? — Той се изсмя. — Не ми се сърдете, но… ми се струва, че поне трябва да ми кажете защо да го правя!

— Сигурно сте прав. Проблемът е, че не ни остава много време. — Той погледна часовника си, смръщи чело и вдигайки леко рамене, пусна ръкава си. — Не повече от пет минути, а може и по-малко.

— Докато стане какво? — попита Кенъли.

— Докато стигнем манастира. Това е целта ни.

— Манастира ли?

— Всичко започна там. Трябва там и да завърши. — Погледът му започна да блуждае. Гледаше Кенъли, но той беше сигурен, че вижда не него, а нещо друго. И не беше особено любопитен да научи какво.

— Не знам… — каза Кенъли. Доста бързо, за да прозвучи убедително. В следващия миг избухна:

— Какво общо, по дяволите, има това със Смит? И кой сте вие всъщност? Даже не знам името ви!

Мъжът се усмихна и странно защо, вместо по-млад, усмивката го направи да изглежда по-стар.

— Името ми? То не променя нещата… Вече не. Но може да ме заричате Адрианус, ако искате.

— Адрианус ли? Що за име?

— Името на един от учителите ми, не е моето. Но върши работа и е толкова хубаво, колкото всички останали. Познанството ни няма да продължи дълго така или иначе. Видяхте ли как умря Смит?

— Не! — грубо отвърна Кенъли.

— Не искам да знам какво сте видели. Но каквото и да е било, то е отговорът на всички ваши въпроси, Кенъли. Срещу себе си имаме не обикновен терорист или престъпник като тези, които обикновено преследвате. Твърде е вероятно съдбата на света да се окаже във вашите ръце, когато пристигнем в целта. Имате ли оръжие?

Кенъли механично бръкна в джоба на сакото си, извади пистолета и сърдито го пусна обратно. Адрианус го видя. Смръщи леко чело, стана и отвори една метална врата над главата на Кенъли. На Кенъли беше достатъчен бегъл поглед, за да разбере, че е оръжеен шкаф, в който имаше най-малко пет-шест пушки и доста на брой малокалибрени оръжия. Адрианус извади една М13 и един късоцевен автомат с два пълнителя и остави двете оръжия на седалката до Кенъли.

— Това ще е достатъчно.

— Достатъчно за какво? — Кенъли недоверчиво огледа оръжията, протегна ръка към автомата, но в последния момент взе пушката. С рутинно движение изтегли пълнителя. Върхът на матовия голямокалибрен патрон беше нарязан на кръст. Кенъли не беше използвал такива патрони, но ги познаваше. И се плашеше от тях. Не пробиваха целта си, а я разкъсваха, без значение какво има пред тях. С тези патрони не можеше да се ранява, те направо убиваха. Той с отвращение го пъхна обратно в пълнителя.

— И защо е това? — Едва сдържа гнева си. — За какъв ме смятате? Подобно нещо използват хора като Салид, но не и аз!

Адрианус седна на мястото си. Погледна отново безполезния си часовник, преди да се обърне към Кенъли, а когато го стори, погледът му питаше къде всъщност е разликата между него и Салид. Все пак беше достатъчно умен, за да не изговори думите на глас.