Волфганг Холбайн - Антихристът

— Всичко е наред, можете да слезете! — извика той.

Бренер лекичко се усмихна. Беше дете, играещо на война. Може би и през целия си живот не е бил нищо друго. Бренер и Йоханес слязоха един след друг, Бренер автоматично протегна ръка, за да помогне на Йоханес. Той не я пое и слезе сам. Колата тръгна, преди Бренер да затвори вратата. Колелетата се превъртяха върху замръзналата почва, защото Хайдман даде много газ. В следващия момент автомобилът се заклатушка, застана напряко на пътя, подскочи и се върна в нормално положение.

— Дано да се прибере жив! — поклати глава Салид. — Оттук до града има доста път.

Не това е проблемът на Хайдман, помисли си Бренер. Беше сигурен, че няма да се блъсне в някое дърво. Но не беше сигурен дали ще има град, когато тайнственият им спасител стигне до него.

Изчака, докато колата се скри в снежната вихрушка, обърна се и посочи с глава триъгълното петно в гората. Даже оттук, на по-малко от пет метра разстояние, пътят, водещ навътре, не се виждаше. Салид въпросително сви вежди, но не помръдна от мястото си.

— Сигурен ли сте? — Мислех, че вече сте били тук.

— Минах по друг път. — Направи колеблива крачка, спря, пристъпи още навътре и поклати глава. — Наистина! Перфектно! Който и да го е направил, си разбира от работата.

Тръгнаха, като застанаха от двете страни на Йоханес, Бренер мислеше, че ще трябва да налучкват пътя в непрогледна тъмнина, но стана точно обратното. Макар че дърветата растяха доста нагъсто и клоните се събираха над главите им, в гората беше по-светло, отколкото на пътя. Светлината се отразяваше върху падналия сняг и беше тихо, така че виждаха ясно пред себе си.

С всяка изминала крачка странното чувство, обзело Бренер още с пристигането им на мястото, ставаше все по-силно. Сигурно се дължеше на недействителната светлина — някак сива, странно неподвижна, застояла, изглеждаща почти жива, изпълнена с някаква субстанция. В нея можеше да се крие нещо, да се промъкне незабелязано към тях и да ги издебне, за да може в точния момент да скочи.

Бренер прогони мисълта. От двете страни пътят беше ограден от сенки и места с непрогледна тъмнина, но зад тях нямаше абсолютно нищо. Единствените демони, които ги дебнеха в гората, бяха скрити в тях самите. Силата, срещу която бяха излезли, не се нуждаеше от лукави клопки.

Пътят му се стори по-широк, отколкото преди три дни, когато за пръв път мина оттук с Астрид. Спомни си, че завиха веднъж или завоите бяха два? А може би три или четири? Ами, ако се бяха заблудили? Вероятно имаше и друг път, който води в тази омагьосана гора, или пък обяснението беше много по-просто — спасителните отряди, от които през последните дни тук е гъмжало, са просекли и друга пътека, а те са свърнали по нея. Затова ли преживяха толкова неща, за да объркат накрая пътя към целта и да измръзнат в снега. Нито един от тримата не беше облечен подходящо за студеното време. Представата беше толкова комична, че за малко не се изсмя на глас. Но и страшничка. Имаше много гробове на хора, загинали по смешен начин.

— Не разбирам защо няма никой — обади се изведнъж Салид. Звукът от гласа му беше като светлината, която ги обгръщаше: недействителен и глух и не такъв, какъвто трябваше да бъде. По гърба на Бренер преминаха тръпки. Отново си спомни изоставеното заграждение и пустото шосе, по което се движеха.

— Трябваше да е пълно с полиция и военни — продължи Салид.

Разочарован е, помисли си Бренер.

— Може да са се отказали — предположи Бренер.

— Да ме преследват? — изсумтя Салид. — Не искам да ви обиждам, Бренер, но не разбрахте ли някои неща през изминалите часове? Биха направили всичко, само и само за да ме заловят. — Доста ги сплашихме.

— Глупости!

Разбира се, че бяха глупости. Преди няколко часа Бренер щеше да се изсмее над подобно твърдение, но, сега беше убеден, че хората, щурмували къщата, не биха се поколебали даже и секунда да бомбардират цялата гора, ако знаеха, че са тук.

— Вероятно не ни търсят тук — продължи той. Прозвуча не по убедително от предишните му думи, а и Бренер сам знаеше, че не е така. За негова изненада Салид този път не каза нищо. Може би защото истинското обяснение щеше да е много по-ужасно.

Минаха още един завой и пред тях се показа портата. Бренер за малко не се блъсна в нея и уплашено отскочи назад. Салид протегна ръка към решетката, но Бренер бързо го дръпна.

— Чакайте! Последния път по оградата минаваше ток.

Салид недоверчиво го погледна, но отстъпи малко назад и внимателно се огледа наляво и надясно. Вдигна пушката и удари портата с дулото, като внимаваше да държи само приклада, макар че тежкото оръжие почти се изплъзна от ръцете му.