Волфганг Холбайн - Антихристът

— Няма ток. Сигурно са го прекъснали.

Бренер мислено се съгласи с него, но когато влязоха, гледаше да не се приближава много до металната решетка. Предпазливо преведе и Йоханес. Отдъхна си, чак когато препятствието остана отзад.

Гората не се различаваше много от тази, през която досега вървяха. Бренер се опита да си спомни колко разстояние остава до манастира, но не можа, защото последната част от пътя двамата с Астрид тогава изминаха в джипа на младия монах. Вярно, че караше бавно, но и най-бавната кола се движи по-бързо от пешеходец. Пет минути пътуване тогава лесно можеха да станат един час, ако вървяха както сега. Бренер се съмняваше, че ще издържат още толкова, ако станеше нужда. Студът му отнемаше силите. До този момент някак успяваше да не го забелязва, но хитрината не можеше да продължи още дълго. Ръцете и пръстите на краката му вече бяха станали безчувствени, а въздухът, който вдишваше, сякаш се превръщаше в гърлото му в течно стъкло. Салид и Йоханес се чувстваха по същия начин. Устните на Йоханес бяха посинели, а лицето му беше придобило восъчен блясък. Щяха да издържат още десет, най-много петнадесет минути.

Салид изведнъж вдигна ръка, наклони глава на една страна и просъска:

— Стоп!

Йоханес и Бренер послушно спряха. Бренер също се заслуша, но чу само собственото си дишане и леките шумове на гората.

— Какво има? — попита той.

Салид продължи да се ослушва още няколко секунди, после се поотпусна и погледна Бренер.

— Нищо — вдигна рамене. — Стори ми се, че чух нещо, но сигурно съм се излъгал.

Не беше. В същия момент, в който направи следващата крачка, и Бренер чу звука. Тропот на копита.

Беше налудничаво, но макар и тих, звукът беше съвсем ясен и не можеше да бъде объркан. Потропване на подковани копита върху камък, което бързо се приближаваше.

— Чувате, нали? — попита Салид.

Бренер кимна с глава. Обърна се, взря се напрегнато в тъмнината зад себе си, после погледна напред. Звукът ставаше все по-ясен, но странно защо не по-силен, сякаш не разстоянието беше намаляло, а конете бяха станали повече. Чуваше се тропотът на много коне. Твърде много.

— Прав сте, няма нищо — отвърна той.

Сигурно беше изговорил думите по-силно, защото Салид го погледна въпросително, но сви рамене и понечи да продължи. Бренер го спря.

— Салид!

Терористът застина и без да променя положението на тялото, се обърна към Бренер. Сякаш филмова лента беше спряна и превъртяна малко назад.

— Да?

— Не ми отговорихте на един въпрос. — По-точно, изобщо не беше задавал въпроса, но сега го направи. — Ако наистина намерим в манастира… — Защо ли не изговори думата? — Как смятате да го унищожите?

Салид не отговори, а Бренер посочи с глава полуавтоматичната пушка, която носеше на сгънатия си лакът.

— С това ли?

Въпросът трябваше да прозвучи подигравателно, но гласът му внезапно изтъня, което унищожи първоначалното му намерение. Салид го изгледа продължително.

— И защо не?

— С някаква си пушка? Правилно ли ви разбрах?! Смятате… вярвате, че там отпред ни чака самото Зло, Дяволът в човешки образ, Шейтан, както го наричате, и искате да го застреляте!

— Ако имате по-добро предложение… — Салид се усмихна със странна усмивка, погледна оръжието си, после посочи Йоханес. — Кой знае? Може би той е оръжието ни, а може би всичко ще е съвсем различно… Да се върнете ли искате?

Въпросът изненада Бренер, макар вътрешно да беше убеден, че сам го предизвика. Не отговори. Импулсивният отказ с глава беше по-скоро навик. Всъщност не отговаряше на истината. Не искаше да бъде тук, определено. Искаше да се върне. Но можеше ли?

— Страхувам се, че няма значение какво искам аз — каза той. Продължи да върви, преди Салид да попита още нещо, защото повече не можеше да издържа на студа. Усещането в ръцете и стъпалата му се беше възвърнало, но имаше чувството, че вътрешностите му започват да замръзват. Под краката му снегът скърцаше. Конският тропот продължаваше да се чува. Дали не бяха просто ударите на собственото му сърце?

Един до друг тримата свърнаха в следващия завой и когато дърветата отстъпиха, Бренер видя две неща. Манастирът стърчеше пред тях на около петдесет, най-много сто метра като черна сянка. Не помнеше как беше изглеждал, когато го видя за първи път, но очертанията му се сториха променени. Постройката не беше строеж, издигнат от човешка ръка, а представляваше насечен силует на планина, раздробена от брадвата на побеснял великан. Експлозията явно беше нанесла много по-големи разрушения, отколкото си представяше.