Волфганг Холбайн - Антихристът

Малка част от съзнанието му се учуди, че в момент като този може да мисли за сън, тази, която отдавна беше се отчаяла от действителността и смяташе, че всичко, което напоследък преживява, е само лош кошмар, от онези, най-упоритите, които никога не свършват и след събуждането стават даже още по-ужасни. В същото време друга част, още по-малка, се опитваше да му обясни, че самата мисъл за подобни неща е повече от смешна. Бренер силно тръсна глава, примига бързо няколко пъти и дълбоко и шумно пое въздух. В колата беше доста студено и леденият въздух трябваше да му помогне да избистри съзнанието си. Трикът не помогна. Мислите му продължиха объркания си танц и колкото по-упорито се опитваше да ги подреди, толкова повече се оплитаха.

— Давам едно пени за мислите ви — обади се неочаквано Салид.

Бренер вдигна поглед. Палестинецът се усмихваше.

— Моля?

Салид махна с ръка.

— Американски израз, забравете.

— Знам го — каза Бренер. — Само се учудвам, че точно вие употребявате американизми.

— Навик — вдигна рамене Салид и отново се засмя, но вече усмивката му не беше никак приятна — гримаса, която нямаше нищо общо с това, което каза. — Може би това е причината да мразя толкова много американците.

— Защото използвате техните изрази ли?

— Защото се опитват да подчинят целия свят — отвърна Салид. Изведнъж заговори по-силно, не недружелюбно или гневно, а в очите му проблесна твърд, заплашителен пламък.

Ако имаше достатъчно място, Бренер сигурно щеше инстинктивно да се дръпне назад. Отново си спомни с кого всъщност седи в колата.

— Не ви разбирам.

— Така ли? — ехидно попита Салид. — Не можете, или не искате да ме разберете?

Бренер не каза нищо. Съжаляваше, че подхвана темата, защото едва ли моментът беше най-подходящ за дискусия на политическа тема със Салид. Но вече беше късно, Салид продължи да говори и вероятно щеше да го направи даже ако Бренер беше си тръгнал.

— Отворете очите си! Огледайте се! Те владеят езика ни, владеят мислите ни! Продуктите им заливат нашите пазари, а телевизионните им сериали — екраните ни. Начинът им на живот…

— …си е техен начин на живот — прекъсна го Бренер. — Никой не ви задължава, нито вас, нито останалите, да го приемате.

— Но го правим — троснато отвърна Салид. — Тази нация е… по лоша от всичко, което някога се е случвало на този свят! Където и да се появят, завладяват живота на хората — с кока-колата си, с автомобилите си, с техния „американски начин на живот“!

Бренер поклати глава.

— Закъснял сте с тридесет години, Салид.

— Да, може би. Вероятно вината не е тяхна. Сигурно сте прав и ние сами си налагаме този начин на живот.

— Дали е така? — попита Бренер, макар че знаеше отговора на въпроса. Салид беше прав по своему. Същевременно силно се заблуждаваше, но странно защо в този случай едното не изключваше другото.

— Да! — отсече Салид. — Във всеки случай повечето от хората. Но не и аз. Отказвам да живея по начин, който не ми харесва!

Бренер може би за първи път истински осъзна защо Салид е станал това, което е.

— Никой не ви принуждава — каза Бренер, макар да знаеше колко безсмислени са думите му. Истината беше, че макар и за кратко, забрави какъв е Салид и сега вътрешно се предупреди да внимава. В тези обстоятелства подобна непредпазливост можеше да завърши със смърт. Вече знаеше тайната на терориста. Беше толкова проста, колкото и чудовищна. Салид търсеше някого, срещу когото да се бори. Ако беше се родил в Германия, сигурно щеше да стане член на „Фракцията Червена армия“, в Ирландия — сигурно водеща фигура от ИРА, а в Щатите — вероятно член на Ку-клукс-клан. За него нямаше значение срещу кого се бори. Може би за тяхната битка в момента беше нужен точно такъв човек, защото беше битка без изглед за успех, без ни най-малък шанс за победа и ако трябваше да бъде честен пред себе си — и без най-малък шанс за оцеляване. Питаше се само каква роля играе той в тази битка.

Тъй като не искаше да продължи разговора, защото се страхуваше от отговора на собствените си въпроси, стана и приведен отиде отпред при шофьора. Мъжът бегло го погледна и кимна с глава към седалката до себе си. Сигурно беше чул разговора със Салид или пък вълнението, което изпитваше, просто беше отпечатано върху лицето му. Бренер благодари с леко кимване. Известно време седяха мълчаливо, после непознатият каза:

— Доста е труден.

В първия момент Бренер дори не разбра какво му казаха. После поклати глава, с мъка устоявайки на желанието да се обърне към Салид.