Волфганг Холбайн - Антихристът

О, не, не грешеше! Прекрачи, макар и за кратко време, границата между нормалността и обезумяването, но мисълта не го стресна ни най-малко. Напротив — тази мисъл беше може би единственото нещо, което все още го предпазваше от истинско загубване на разума. Стоеше срещу човек, който всъщност беше ужасяваща карикатура, образувана от милиони насекоми, и това можеше да е само халюцинация. Кенъли отстъпи назад, докато гърбът му опря в прозореца и чак сега, с голямо закъснение довърши движението с дясната си ръка. Дулото на пистолета се насочи в лицето на Смит.

— Какво искаш?

Не се страхуваше да говори с видението, това правеше ситуацията много по-поносима. Можеше да преживее представата, че е загубил разума си и всичко е само плод на въображението му. Но не и това, което наистина ставаше. Съвсем определено не.

Дойдох да те предупредя. Още не е твърде късно.

— Твърде късно ли? За какво?

Фигурата приближи, но го направи, без в действителност да се движи, без да пристъпва или да извърши друго движение, познато на Кенъли. Беше грозно разтичане и плъзгане на плът, сякаш тялото се състоеше от течна протоплазма, придържана в определена форма само от тънка мека ципа. Кенъли се опита да отстъпи още назад, но зад него нямаше повече празно пространство. Стъклото изпука, когато с всичка сила се облегна на него, но не се счупи.

Не бива повече да вървиш по този път, прошепна гласът в мислите му. Още не е много късно, виж каква цена заплатих аз.

— Ти не си Смит! — отсече Кенъли. В гласа му се долавяше писклива, нотка, която го изплаши. — Смит нямаше да ме предупреди! За нищо!

Да, никога не съм бил твой приятел, със спокоен глас изрече Нещото-Смит. Но нещата се промениха. Светът се промени, Кенъли. Времето на лъжите отмина. Взех решението много отдавна и платих цената. Животът ми беше всъщност смърт, а наказанието беше това, че живях. Умножено стотици хиляди пъти. Гледай! Фигурата отново направи една от онези грозни, пълзящи крачки, а това вече беше повече, отколкото Кенъли можеше да понесе. Изкрещя и натисна спусъка — два, три, шест пъти един след друг, докато изстреля всичките си патрони. Изстрелите проехтяха в празния коридор като оръдейни гърмежи и всички попаднаха в целта. Смит беше се доближил достатъчно, за да може да го улучи. Куршумите се забиха в лицето му и разкъсаха стотици от дребните живи части от пъзела, които го съставяха.

Кипящите ръце се вдигнаха, дланите и лицето се сляха в трепереща маса и отново се разделиха. Когато се спуснаха надолу, лицето отново беше цяло и невредимо. Невъзможно бе да се пресметне броят на съществата, съединили се в подобието на човешки образ, но сигурно бяха хиляди. Или петдесет, или един милион. Това ли искаше да му каже Смит? Трябваше ли да умре сто хиляди пъти, за да заплати за единия си живот?

Върни се, продължи Смит. Не отивай там! Ще платиш за всичко, което си направил, и за това, което не си, но смъртта не е това, за което я мислиш. Времето за милост също отмина, като това на лъжите и на прошките. Не трябва повече да преследваш Салид и двамата с него или това, което ще ти се случи, ще бъде милиони пъти по-лошо от моята съдба. Остави ги да си идат!

— Защо?! — кресна, или по-точно изпищя Кенъли. Нещо в него сякаш се скъса. Изведнъж усети как огромна сила натисна някаква стоманена пружина между слепоочията му. Защо просто не умре, сега, веднага?!

Защото Салид ще е този, който ще те съди, отвърна Смит. После се обърна и бавно се отдалечи. След две-три крачки тъмнината в задната част на коридора го погълна, но Кенъли остана още дълго на мястото си, взирайки се в посоката, където беше изчезнало ужасното видение.

Погледът му попадна на мястото, където беше стоял Смит. Изстрелите бяха убили част от насекомите — десетки, големи колкото нокът, покриваха пода — малки същества със счупени крила и откъснати пипала. Една от буболечките беше още жива, защото движеше два от предните си крайници, а малките щипки отпред на главата се отваряха и затваряха в такта на агонията. Кенъли вдигна крак и я настъпи с всичка сила. Смит беше платил още една стохилядна част от вината си.

Шофьорът им успя някак да овладее колата, двигателят престана да вие като ранено животно. Продължиха пътуването си с малко по-равномерна скорост. Салид продължи да разговаря с непознатия още известно време, но Бренер така и не разбра нито дума. Двамата с Йоханес седяха един до друг на неудобната седалка, заели едно и също положение: наведени напред, с увиснали рамене и глави, лактите подпрени на коленете, всеки вглъбен в собствените си мисли. От монотонното поклащане на автомобила на Бренер започна да му се приспива. Клепачите му натежаха, ставаше му все по-трудно да държи очите си отворени. С всяка изминала секунда изкушението да се отпусне в топлите прегръдки на съня ставаше все по-силно.