Волфганг Холбайн - Антихристът

Бренер затаи дъх, когато забеляза как картечницата леко се прицели в Салид. Но нито пилотът, нито палестинецът стреляха. Ситуацията беше абсурдна: двамата противници стояха един срещу друг като герои от странен уестърн. Но двубоят не беше честен, защото силите не бяха равни — от едната страна стоеше сам-самичък мъж с оръжие, което беше почти безполезно, а от другата — една от най-опасните машини за унищожение, създавана някога от човека, чудовище от стомана и пластмаса, което можеше да унищожи малък град. Бренер веднага откри алегорията в сцената — беше класическата картина. Битката със Змея. Човешката воля, изправена срещу първичната сила на разрушението. Двете сили, които от началото на всички времена може би най-много бяха променили света.

Пилотът реши да сложи край на гротескната сцена и натисна спусъка. Картечницата излая отсечено и улицата около Салид изригна. Той остана невредим.

Чудото, спасило Бренер и Йоханес, се повтори. Отдясно, отляво и зад Салид към небето се издигаха пламъци, но той продължаваше да стои напълно неподвижен, закрилян от невидима, непонятна за човешкия разум сила, чието присъствие Бренер усещаше по-силно от всякога. Може би битката, в която бяха се впуснали противно на волята си, все пак не беше толкова безизходна, както му се струваше досега. Не бяха сами.

Пламъците около Салид изгаснаха, но видяното от Бренер се повтори. Стълбовете пушек, които се издигаха нагоре, не се разсейваха въпреки завихрянето, причинено от роторите на хеликоптера. Нищо не беше в състояние да ги разсее. Може би защото не бяха само пушек…

Бяха насекомите, живият килим, който покриваше цялата улица. Стотици, хиляди, милиони твърдокрили скакалци разтвориха крилете си и безшумно се издигнаха във въздуха като малки, въртящи се черни смерчове от лъскав хитин, появили се на местата, където куршумите се бяха забили в уличната настилка. Зърнестата мъгла под хеликоптера ставаше все по-гъста и вече изглеждаше като еднородна маса.

Пилотът също забеляза феномена и вероятно по-добре от Бренер и Йоханес разбра какво става. Турбината на хеликоптера изведнъж пискливо изви, той подскочи рязко нагоре, завъртя се около оста си и се опита да увеличи скоростта си.

Беше късно. Пилотът изстискваше всичко от машината си, но безшумният вятър бе по-бърз. Малките танцуващи смерчове се сляха в плътна покривка, вихрен хаос от чисто движение и оживяла чернилка, които за части от секундата стократно се увеличиха. Нещо подобно на огромна лапа удари хеликоптера и той се олюля.

Клатушкайки се, машината продължи да набира скорост, но правият курс се превърна в пиянско криволичене, а звукът на двигателя се промени. Стана по-писклив, неравномерен и някак измъчен. Бренер вече не виждаше ясно хеликоптера. Облакът от танцуващи сенки напълно го беше скрил. Милионите, милиардите миниатюрни нападатели се удряха в корпуса, размазваха се по стъклата и се опитваха да спрат лудото въртене на роторите, влизаха във вентилаторните отвори на турбината и изгаряха в ауспусите.

Бренер не успя да види какво стана накрая. Сигурно скакалците някак бяха успели да проникнат в кабината и да нападнат екипажа или пък огромната маса от малки тела бе задавила двигателя. Машината се наклони, замря за миг във въздуха и започна да се върти все по-бързо около оста си. В следващия миг двигателят престана да работи.

Чу се ужасен звук от пукаща се стомана и пръскащи се лагери. Хеликоптерът клюмна на една страна и като камък се заби в земята. Падна далеч зад бетонната стена, ограждаща болничния двор от другата страна на улицата. В небето се издигна висок петдесетина метра огнен стълб. Проехтя невероятен трясък и на голямо разстояние наоколо заваляха отломки.

Бренер за миг затвори очи. Трясъкът от експлозията отекна в ушите му, дълго и неестествено разкривен, а светлината за момент стана толкова силна, че я усети и зад затворените си клепачи. Чу как до него Йоханес несвързано започна да повтаря нещо. Съдейки по монотонния му глас, предположи, че казва молитва, но не разбра нито дума. Не защото Йоханес говореше неясно. За секунда се почувства така, сякаш не разбира човешкия език. Ярката светкавица и невероятният трясък като че ли го бяха изхвърлили от действителността и му трябваше още съвсем мъничко, за да полети духът му окончателно в пропастта, на чийто ръб от часове насам се олюляваше.

Съвзе се и осъзна, че седи свит до Йоханес, опитвайки се да се скрие под кръстосаните над главата ръце. Явно беше изминала повече от секунда, защото шумът от експлозията беше заглъхнал, Салид вече не стоеше на другия край на улицата, беше се навел над него, лицето му изразяваше загриженост и нещо му говореше.