Волфганг Холбайн - Антихристът

— Знаете, че ще ви убие, ако е капан — тихо каза той.

Хайдман само се усмихна. В същия миг и Бренер осъзна каква глупост беше казал. Хайдман вече не беше от хората, които се плашат от смъртта.

— Извинете!

— Всичко е наред. Човек не може да промени старите си навици от днес за утре, нали? — Той кимна с глава назад. — По-добре и вие идете отзад. Вече сме съвсем близо.

Бренер колебливо се изправи. Искаше му се да продължи разговора с Хайдман, но в същото време чувстваше и облекчение, че няма да е близо до него. Беше странно да говориш с мъртвец. Май ще е по-добре да свикне. Какво каза полицаят: може би трябва да промени представите си за живота и смъртта?

Хеликоптерът се приземи точно на минутата. Поне така предполагаше Кенъли, защото часовникът му беше спрял, а не знаеше дали може да се довери на вътрешния си часовник. А той твърдеше, че от телефонния разговор до кацането на хеликоптера на покрива на болницата е изминал час и половина.

На Кенъли обаче му се стори като век и половина. Съвсем мъгливо си спомняше как излезе от онази къща от отсрещната страна на улицата и дойде дотук. Същият инстинкт за оцеляване, който и преди го беше предпазил от най-лошите видения, отново се беше задействал. Спомняше си сцената пред обкръжената къща и срещата с Нещото-Смит като сън, в триизмерни, ужасяващо ясни и цветни картини, но без всякаква връзка и с усещане за ирационалност, което смекчаваше ужаса. Нещо вътре в него му пречеше да си спомня, много добре го осъзнаваше, но не се бореше срещу него. Беше само халюцинация и нищо повече, по дяволите, нищо повече! А какво означаваше, вече беше друг въпрос и в момента нямаше никакво значение.

Кенъли беше застанал в подветрената страна на стълбището и затова забеляза хеликоптера чак когато машината се спусна от небето. Виждаше го само с ъгълчетата на очите си, но част от разума му регистрираше всичко съвсем точно. Беше чувал за хеликоптери като този, но никога не ги беше виждал. Машини, които летяха почти безшумно и бяха невидими за радарите. Доколкото знаеше, бяха много малко и се пазеха за строго секретни операции на ЦРУ. Обстоятелството, че тайнственият му гост пристига с такава машина, само по себе си издаваше много повече за него, отколкото Кенъли беше разбрал през последните години.

Когато беше на половината разстояние до хеликоптера, страничната врата се плъзна встрани. Кенъли продължи напред, свил глава между раменете. Снегът, блъскащ в лицето му, премина в град, от който в очите му се появиха сълзи. Помисли си, че няма да може да извърви последните метри. Роторите бяха безшумни, но завихрянето, което предизвикваха, беше истинска буря, която щеше да го събори на земята. Към това се прибавяше и неудобството, че вятърът отвяваше нападалия сняг, а отдолу покривът беше покрит с гладък като стъкло лед. Няколко пъти се препъна и само по някакво чудо не падна. Когато достигна хеликоптера, една ръка се протегна към него. Кенъли с облекчение я пое, опря се с другата на рамката на вратата и с последни сили влезе. В същия миг загуби равновесие и падна на едното си коляно, защото пилотът веднага издигна машината, още преди да е пристъпил в кабината.

Кенъли изпълзя напред, а мъжът, който му помогна, затвори вратата. През голямото стъкло видя колко бързо набираха височина. Движението беше толкова безшумно, сякаш се движеше призрак. В кабината двигателят изобщо не се чуваше.

Поиска да се изправи, но изненадано политна назад и се хвана за лявото коляно, на което беше паднал. Сълзи избиха в очите му от болка. Изчака няколко секунди, после със стиснати зъби се строполи на седалката. Левият му крак туптеше, за миг болката стана толкова силна, че му прилоша. Стори му се направо смешно — преживя всичко дотук, за да си счупи крака, докато се качва в някакъв хеликоптер?!

— Наред ли е всичко?

Кенъли кимна, стисна коляното си с две ръце и чак тогава вдигна глава, за да погледне спътника си. Преживя истинска изненада. Позна гласа, макар да звучеше по-различно, отколкото по телефона, но лицето насреща не подхождаше на гласа. Тембърът, който през последните петнадесет години беше определял живота му н много по-голяма степен, отколкото можеше да си представи, беше на възрастен човек, плътен и излъчващ авторитет, предизвикващ асоциации за побеляла коса и силни ръце. Това, което виждаше пред себе си, беше пълна противоположност на тази представа. Спътникът му беше не по-стар от тридесет и пет години, тъмнокос, много слаб и някак изнервен, което Кенъли веднага почувства, макар да седеше неподвижно и да го наблюдаваше. Изглеждаше малко недоспал и уморен. Ръцете му бяха поставени върху бедрата, но въпреки това изглеждаха сякаш треперят.