Волфганг Холбайн - Антихристът

— Имате предвид… Салид, нали?

— Той е онзи терорист, така ли?

При други обстоятелства щеше да е смешно дори да си помисли, човекът, който им спаси живота, не знае точно кои са. Но по някакъв странен начин сега това се стори на Бренер логично. Без да отговаря на въпроса, попита:

— А вие как се казвате?

— Хайдман — отвърна непознатият. — Но това вече няма никакво значение. Преди бях полицай… Беше много отдавна. Бренер предположи, че е било най-много допреди час.

— А сега какъв сте?

Другият вдигна рамене, движението се предаде на дланите му, силно стиснали волана, и стигна до колелата на автомобила. Той леко се отклони от пътя наляво, после надясно и Хайдман отново го овладя.

— Със сигурност съм лош шофьор — усмихна се той.

Бренер остана сериозен.

— Защо ни помагате?

Отговорът не дойде веднага. Хайдман гледа известно време в празнотата пред себе си, но Бренер имаше чувството, че не го прави само за да следи пътя в започналата снежна виелица.

— Мисля, че е, защото взех решение в полза на живота.

Много странен отговор, направо страшничък, помисли си Бренер. Защото бе казан от човек, който според неговите познания по медицина трябваше да е мъртъв. Разгледа по-подробно лицето на Хайдман на светлината на арматурното табло — съвсем открито, така че той забеляза погледа му. Ако това го смути, не даде да се разбере.

Лицето на Хайдман определено беше на жив човек, не на зомби. Отворената рана от едната му страна беше лоша, но не опасна за живота. Само че палтото му отпред се беше разтворило и Бренер видя, че тъмното петно върху ризата му имаше още по-тъмен център — кръгла дупка, голяма колкото монета от десет пфенига, запълнена със засъхнала кръв. По-голямата дупка, изходът на куршума, се намираше на гърба на Хайдман. Освен че беше потъмняло от кръв, палтото му беше и обгоряло. Този човек просто не можеше да е жив!

— Не се плашете! — изведнъж каза Хайдман. Продължаваше да гледа право напред, но думите му подсказваха, че е забелязал погледа на Бренер. Той се почувства неудобно, че така настойчиво го е разглеждал.

— Трябвало е да сте мъртъв!

— А може би съм — усмихна се Хайдман. — Може би трябва да променим определенията си за живот и смърт. — Отново сви рамене, този път много по-предпазливо, така че колата не излезе от пътя. — Няма значение, не се тревожете за мен.

Начинът, по който го каза, даде да се разбере, че не иска повече да говори. Бренер го гледа замислено още известно време, после се обърна и впери поглед навън, през заснеженото предно стъкло.

Нямаше какво толкова да види. Снегът се беше усилил, вятърът също беше задухал още по-силно, така че падащите снежинки ги връхлитаха почти хоризонтално. Видимостта беше по-малко от тридесет метра, макар че фаровете бяха включени. Отдавна бяха излезли от града и пътуваха по пуст второстепенен път. От двете страни на асфалтовата лента наветият сняг стигаше до колене. Явно бяха първият автомобил, който минаваше оттук, откакто беше започнало да вали. Снежната покривка беше непокътната и от време на време Бренер имаше чувството, че се губи някъде в Нищото. Зачуди се как ли в тези условия Хайдман успява да следи посоката да не излезе от лентата. Даже на него самия щеше да му е трудно да не се забие в канавката още в първите няколко метра.

— Вече трябваше да е светло — промърмори Салид зад тях.

Бренер обърна глава и видя, че палестинецът беше опрял ръце на облегалките на Бренер и Хайдман и с присвити очи напрегнато се взираше през предното стъкло нагоре към небето.

— Колко е часът? — попита Бренер.

Салид вдигна рамене и отговори, без изобщо да си направи труда да погледне часовника:

— Представа нямам. Часовникът ми е спрял.

— Не сме далече — каза Хайдман. — Идете отзад.

— Защо? Бившият полицай кимна с глава, сочейки пред себе си.

— Вече наближаваме забранената зона. Отпред има заграждение. По-добре е да не ви виждат.

— Заграждение ли? — Салид незабележимо се изпъна, но Хайдман го успокои с движение на ръката. Бренер малко се притесни, когато свали лявата си ръка от волана и бръкна в джоба на палтото. Но съдбата продължаваше да е на тяхна страна, защото колата продължи уверено да се движи напред.

— Не се тревожете, никой няма да задава глупави въпроси. — Извади ламиниран пропуск и го подаде на Салид. Бренер видя как той с недоверие сбърчи чело, когато разбра какво вижда — служебната карта на Хайдман, която потвърждаваше, че е полицай. За негово учудване обаче палестинецът не каза нищо и след няколко секунди върна картата на Хайдман. Обърна се безмълвно, отиде отзад и отново седна до Йоханес. Бренер чу, че двамата заговориха, но не можеше да разбере нито дума.