Клайв Къслър - Тихоокеански водовъртеж

Пит продължи:

— И ако ме мислиш за чист и непорочен като теб, много грешиш. Аз те проверих от главата до лакираните нокти на краката ти, докато те носех на рамо от плажа дотук. Единственото нещо, което носиш под роклята, е мъничко калъфче за спринцовка, залепено за лявото ти бедро.

Очите на Самър бяха изпълнени с отвращение. Пит не помнеше друга жена да го е гледала по този начин досега. Тя се обърна към банята и загледа така, сякаш се чудеше дали да се хвърли в мивката, или върху протрития килим. Спечели мивката. Самър се изправи несигурно на крака и олюлявайки се, тръгна към банята, влезе и затръшна вратата след себе си.

След малко Пит чу шум на пусната от тоалетното казанче вода, после — от чешмата на мивката. Той се приближи до балкона и се загледа в трепкащите в далечината светлини на Хонолулу, а долу океанските вълни се разбиваха с грохот в брега. Забави се до балкона може би малко повече.

Шумът от течаща вода го върна в действителността; водата течеше доста по-непрекъснато и по-дълго за обикновено миене. Стигна с три крачки до вратата и натисна бравата — беше заключена отвътре. Нямаше време за въпроси от рода „Вътре ли си?“. Вдигна крак и я ритна силно в ключалката, за да установи, че банята е празна.

Самър беше изчезнала. Единствената следа от нея беше импровизирано въже от навързани една за друга хавлиени кърпи, усукано и стегнато около корниза за завесата на душа и провесено над парапета на прозореца. Той погледна надолу и видя, че последната кърпа на импровизираното въже се полюшва само на метър и двайсет над шезлонга на балкона под неговия. Там не се виждаше светлина, нито се чуваха писъци на уплашени хора. Самър беше избягала благополучно. Той изпита облекчение от това.

Пит остана на място, възстановявайки в паметта си лицето й — лице, което вероятно беше състрадателно, нежно и весело.

После се наруга, задето я беше изпуснал.

Беше ранно утро. След падналия през нощта лек дъжд от земята се издигаха тънки призрачни струйки пара. Денят щеше да е задушен, ако не беше пасатът, който прочистваше влагата от въздуха и я разпръсваше над синия океан отвъд стръмните скали. Пясъчната плажна ивица, криволичеща от нос Дайъмънд до хотел „Рийф“, беше пуста, но туристите вече се събираха пред хотелите от стъкло и бетон, за да започнат деня с разглеждане на забележителностите и покупки на сувенири. Легнал напреки върху влажните от пот чаршафи на леглото си, голият Пит зяпаше през отворения прозорец два скореца, които се боричкаха за една незаинтересована женска, кацнала на близкото палмово дърво. От съперниците излитаха облаци черна перушина, а пронизителните им писъци нарушаваха спокойствието чак до съседната улица. После, тъкмо когато миниатюрната кавга беше стигнала до последния рунд, звънецът на входната врата на Пит иззвъня. Той с неохота навлече халата си и прозявайки се, отиде да отвори.

— Добро утро, Дърк — поздрави го от коридора нисък червенокос мъж с изсечени черти на лицето. — Дано не прекъсвам някоя романтична интерлюдия.

Пит се протегна.

— Не, сам съм. Влизайте.

Мъжът го последва в стаята и продължи направо към балкона, за да погълне с поглед великолепната гледка. Беше облечен спретнато с лек жълто-кафяв костюм, допълнен с жилетка и джобен часовник. По мургавата кожа над грижливо поддържаната му рижа брадичка бяха избили капчици пот или от влагата, или от изкачването на стълбите, или от двете. Докато повечето мъже изживяваха живота си по най-малкото съпротивление, адмирал Джеймс Сандекър, главният директор на Националната агенция за морски и подводни изследвания, преодоляваше всяка бариера, всяко препятствие, за да измине по най-краткия път разстоянието от точка А до точка Б.

Сандекър обърна глава и кимна през рамо.

— Как спиш от тия проклети гарги, които ти грачат направо в ушите?

— За щастие те си кротуват до изгрев-слънце. — Пит посочи с ръка дивана. — Настанете се удобно, адмирале, а аз ще направя кафе.

— Остави кафето. Преди девет часа бях във Вашингтон. Дългото пътуване със самолет напълно обърка химията в тялото ми. Предпочитам нещо по-силно.

Пит извади от шкафчето бутилка шотландско уиски и отля в една чаша. После вдигна глава и срещна блещукащите сини очи на Сандекър. Какво ли е станало? Шефът на една от най-престижните правителствени агенции в страната не би прелетял десет хиляди километра само за да си побъбри за птици с ръководителя на специални проекти. Той му подаде чашата и попита: