Клайв Къслър - Средиземноморският храст

— По дяволите! — изруга високо Пит и погледна часовника си. Беше 3:22. Само час и осемнайсет минути преди да се пукне зората. Близо пет часа му се губеха. Какво може да е станало, запита се той, къде е отишло това време? После проумя — явно е припаднал, след като се бе строполил на стълбището.

Вече нямаше нито минута за разтакаване. Бързо прекоси каменната сцена. От нея, на слабата нощна светлина, мярна малка пътечка, спускаща се по планинския склон, и затича по нея, за да изпревари слънцето.

След около четиристотин метра стръмната пътека се разширяваше не точно в път, а в две успоредни бразди от автомобилни гуми. Следите криволичеха в мъчителна поредица от тесни завои. Пит продължи по тях в полутръс. Сърцето му биеше лудо от умора и напрежение. Беше ранен, макар и не сериозно, но беше загубил доста кръв. Какъвто и доктор да го срещнеше, щеше веднага да положи изтощеното му тяло в болнично легло.

Откакто излезе от лабиринта, в съзнанието му непрекъснато се задържаха картини на беззащитните научни работници и корабния екипаж на борда на „Първи опит“, безмилостно бомбардирани от „Албатрос“. Виждаше в пълни подробности как куршумите раздират плът и кости и оставят кървави следи по бялата боя на океанографския кораб. Касапницата щеше да е свършила, преди новите реактивни изтребители на Брейди Фийлд да са излетели, за да се опълчат срещу неприятеля. Тези и други видения пришпорваха Пит пряко силите му.

Той изведнъж се закова на място. Беше забелязал някакво движение в мрака напред. Свърна встрани от едва видимите коловози на пътя и се шмугна в гъста кестенова горичка, просна се по корем и залази към неочакваното препятствие. След малко се изправи и надникна над едно паднало изгнило дърво. На слабата светлина видя ясно очертанията на охранено магаре, вързано за един стърчащ скален блок. Самотното малко животно изправи едното си ухо, като чу приближаващите се стъпки на Пит, и измуча тихо и някак жално.

— Ти едва ли си отговорът на молитвите ми — усмихна се Пит, — но сиромасите нямат право на претенции. — Той отвърза животното, бързо направи груб оглавник от въжето, нахлузи го на муцуната му и яхна магарето. — Хайде, дий, муленце!

Животното не се помръдна.

Пит го сръга с пети в хълбоците. То пак не се помръдна. Пит отново го срита. Никакъв резултат.

Пит не знаеше нито една гръцка дума, знаеше само няколко имена. Може би трябва да подвикна името му, помисли си той. Това глупаво магаре сигурно е кръстено на някой гръцки бог или герой.

— Тръгвай, Зевс… Аполон… Посейдон… Херкулес. Да не би да си Атлас, а?

Магарето сякаш се бе превърнало в камък. Изведнъж на Пит му хрумна нещо. Той се наведе и погледна отдолу зад корема на животното. Не видя никакви външни мъжки белези.

— О, моите най-дълбоки извинения, прелестно, очарователно създание — замърка Пит в островърхите уши. — Хайде, моя прекрасна Афродита, хайде да вървим.

Магарето потръпна и Пит разбра, че е на прав път.

— Артемида?

Пак нищо.

— Атина?

Ушите щръкнаха, магарето обърна глава и погледна учудено Пит с големите си очи.

— Хайде, Атина, дий!

За голяма радост и облекчение на Пит Атина изри един-два пъти с едното предно копито и послушно закрачи по пътя.

Беше вече хладно ранно утро и росата започваше да овлажнява ливадите между дърветата, когато Пит стигна в покрайнините на Лиминас. Лиминас беше неголямо гръцко крайбрежно градче — неповторима смесица от съвременни къщи, построени на мястото на древен град, чиито останали развалини се издигаха тук-там сред по-новите керемидени покриви. Крайбрежната ивица бе вдадена навътре в селището във вид на назъбен полумесец, а пристанището — изпълнено с широкодънни дървени рибарски лодки. Подредени плътно една до друга, като изтеглени на брега китове, те представляваха живописна гледка, пропита с миризмата на солен въздух, риба и дизелово гориво. Навътре в белия пясък се издигаха редици от високи стълбове, на които бяха закачени като дълги огради миризливи кафяви рибарски мрежи. Зад тях минаваше главната улица на градчето, но затворените врати и прозорци на къщите не даваха никакви признаци на живот за омърляния Пит и неговото четириного превозно средство. Белите къщи с малки балкони приличаха на вдъхваща спокойствие картина, обляна от лунна светлина, картина, нямаща нищо общо със събитията, довели Пит до селището.

На един тесен кръстопът Пит слезе от магарето и го върза за стълб с пощенска кутия. После извади от портфейла си банкнота от десет американски долара и ги пъхна в оглавника на животното.