Клайв Къслър - Средиземноморският храст

Силен рев на смъртно ранен звяр огласи каменния коридор — ножчето беше отворило огромна рана точно под гръдния кош на едрата немска овчарка. Секунда по-късно осемдесеткилограмовото животно се строполи тежко на пода, потрепери няколко пъти в агония и издъхна.

Отначало Пит помисли, че кучето не го беше засегнало. След малко обаче почувства остра болка в гърдите и разбра, че греши. Той лежеше, без да се помръдва, заслушан в предсмъртните звуци в тъмнината, които излизаха от дебелия космат врат на животното. Дълги минути след като коридорът възвърна призрачното си спокойствие, той остана да лежи свит на неравния под. Напрежението му най-накрая спадна и мускулите му започнаха да се отпускат. И тъкмо тогава болката започна да го обхваща неумолимо, прочиствайки съзнанието му така, че да я усети с цялата й острота.

Пит бавно се изправи на крака и се облегна изтощен на стената, без да вижда, че е оплескана с кръв. Нова тръпка разтърси тялото му и той изчака нервите му да се отпуснат, преди да закрачи неуверено в тъмнината напред, като заопипва с крак пода, за да намери запалката си. Накрая я почувства под едното си стъпало и се наведе да я вдигне, запали я и огледа раните си.

Кръв се стичаше от четири бразди на еднакво разстояние една от друга, които започваха от едното зърно на гърдите му и стигаха по диагонал до дясното му рамо. Животинските нокти се бяха врязали дълбоко в кожата, но не бяха стигнали до мускулната тъкан. Предницата на ризата му висеше на парцали като разкъсано знаме в червен и светлокафяв цвят. Той откъсна парчетата и попи с тях кръвта от раните си. Най-лесното щеше да бъде да припадне и да потъне в приятните дълбини на безсъзнанието. Изкушението беше силно, но той му устоя. Изправи се стабилно на крака с кристално ясно съзнание и започна да обмисля следващия си ход.

След минута се приближи до мъртвото куче, щракна запалката и я вдигна високо, за да го огледа. То лежеше на едната си страна, а до него бяха скупчени вътрешностите му. Вадички кръв се стичаха по пода по посока на невидимото място, откъдето се бе появило животното. Отвратителната гледка пропъди умората и болките на Пит, гняв и ярост го изпълниха с такава сила, че предпазливостта му за оцеляване бе изместена от пълното безразличие към опасностите и смъртта. Една мисъл изплува и се задържа в съзнанието му — да убие Бруно фон Тил.

Следващият му ход изглеждаше прост, абсурдно прост — незабавно да намери начин да излезе от лабиринта. Вероятността беше малка, рисковете — големи. Въпреки това той не допусна в ума си мисъл за провал. Думите на Фон Тил за следващия полет на жълтия „Албатрос“ не бяха оставили никакво съмнение в него. И той мислено започна да подрежда фактите и възможностите.

Сега, след като подлият стар немец узна, че „Първи опит“ ще остане закотвен край остров Тасос, той като едното нищо щеше да го атакува от борда на „Албатрос“. Щеше да е доста рисковано за стария самолет да предприеме нова атака в следобеден час, предположи Пит. По-вероятно щеше да го направи призори. Затова Гън и хората му трябваше да бъдат предупредени навреме. Пит погледна часовника си. Тънките му стрелки показваха 9:55. Щеше да се съмне около 4:40. Оставаха му шест часа и четирийсет и пет минути, за да намери изхода от тази крипта и да предупреди кораба!

Пит пъхна ножчето в колана си, загаси запалката, за да пести гориво и пое по левия ръкав на коридора към източника на много слабо въздушно течение. Този път вървеше по-лесно. Никакво лазене повече, предупреди се той наум и забърза напред. Проходът се стесни до близо метър в широчина, но таванът остана на същата височина.

Изведнъж протегнатата му напред ръка се блъсна в солидна стена. Галерията свършваше дотам. Той щракна запалката и видя какво го беше подвело — течението идваше от малка цепнатина между камъните. Оттам проникваше и тих звук — звук от електрически мотор, скрит някъде оттатък стената в недрата на планината. Пит се заслуша, но след малко звукът спря.

— Ако не успееш от първия път — смънка той под носа си, — опитай пак по друг пасаж. — И закрачи обратно.

Стигна бързо до кръстопътя и пое по тунела точно срещу този, по който предпазливо бе лазил.

Тръгна с широка крачка и навлезе в непрогледна тъмнина. Студената, влажна настилка вкочани ходилата му, обути само с чорапи. Запита се срещу колко ли мъже и жени е насъсквал Фон Тил кучето. Независимо от ледения въздух от него се лееше пот. Болката в гърдите му се беше притъпила, чувстваше я далечна, сякаш не беше негова, въпреки че кръвта от раните му се стичаше заедно със струйките пот надолу в панталона му. Продължи да върви с твърдото намерение да не спира, докато има сили. Една мисъл го подканваше да спре и да си почине малко, но той я пропъди и дори ускори ход.