Клайв Къслър - Средиземноморският храст

Следващата му мисъл беше да запали отново свещите със запалката си. Но ако някой или нещо го причакваше в засада в другия край на коридора, заключи Пит, щеше да е по-добре да остане в непрогледния мрак и да държи този „някой“ или „нещо“ в същото неизгодно положение като неговото. Той се наведе, отвърза обувките си, свали ги и тръгна бавно покрай студената стена. Подмина няколко дървени врати, всяка залостена с широки метални греди. Опипваше поредната врата, когато нещо го накара да се закове на място и да се ослуша.

Някъде от тъмнината пред него долетя звук. Беше неопределен и необясним, но доста ясен. Наподобяваше стон или ръмжене. После звукът намаля и заглъхна.

Вече беше напълно убеден, че го дебне опасност, опасност от някакво същество на мрака, физическо същество, способно да издава звуци и вероятно да разсъждава и това изостри сетивата му. Той легна по корем и запълзя безшумно, като напрягаше слух и опипваше пътя напред с чувствителните върхове на обутите си в чорапи пръсти. Подът беше гладък и твърд, а на места и влажен. По едно време обаче почувства, че лази в мазна тиня, която се просмука през плата на униформата и стигна чак до кожата му. Изруга наум отвратителното положение, в което бе изпаднал.

Пит продължи напред с чувството, че вече часове наред пълзи и е изминал по корем най-малко три километра по циментовия под, но рационалното му съзнание знаеше, че това разстояние не е било повече от двайсет и пет метра. Подът излъчваше миризма на древен мухъл и му напомни за вътрешността на големия пътнически сандък на дядо му, където като малък се криеше понякога и си представяше, че се е промъкнал без билет в параход, пътуващ към загадъчния Ориент. Странно е, помисли си той, как миризмите могат да съживят отдавна забравени спомени.

Изведнъж пръстите му почувстваха, че падът и стените от гладки станаха неравни като груба мазилка. По-съвременно изграденият коридор остана зад него и започна друг — стар и ръчно замазан.

Ръката на Пит напипа края на стената, която завиваше в разклонение надясно. Лек полъх на въздух в лицето му подсказа, че е стигнал до кръстопът. Той се закова на място и се ослуша.

Ето го отново… Звукът се чуваше някак колеблив и потаен. Но този път беше по-определен — наподобяваше потракването на дълги животински нокти по твърда повърхност.

Тръпки го побиха, обля го студена пот. Притисна плътно тялото си във влажния неравен под и насочи ножчето си в посока на приближаващия се звук.

Потракването стана по-силно. После спря и настъпи мъчителна тишина.

Пит се опита да задържи въздуха си, за да чува по-добре, но слухът му долови единствено ударите на собственото му сърце. И все пак съвсем наблизо, на не повече от три метра, имаше нещо. Сравни се със слепец, който върви по затънтена алея. Тайнствената, смразяващата от ужас атмосфера скова мисловната му дейност и го изпълни с чувството за безнадеждност. Но той не се предаде и насили съзнанието си да се съсредоточи върху начините, с които да се пребори с непознатия му дотогава ужас.

Миризмата на мухъл в тунела изведнъж стана непоносима и почти му се повдигна от нея. Освен това усети и слаба животинска миризма. Какво ли беше животното?

Много бързо в съзнанието на Пит се оформи план и той реши да рискува. Извади запалката си „Зипо“ от джоба, запали я и изчака тампонът да се разпали по-ярко. После я метна нагоре и напред във въздуха. Малкото пламъче политна в тъмнината и освети две флуоресциращи очи на фона на огромна сянка, която затанцува бясно по стените и пода на галерията. Запалката падна на земята и огънчето й угасна. Ниско заплашително ръмжене долетя откъм светещите очи и проехтя в каменния лабиринт.

Пит реагира мигновено, като се сви на кълбо на твърдия под. После се търкулна по гръб и изпружи двете си ръце напред в тъмното празно пространство, стискайки в потните си длани малкото ножче. Не виждаше призрачния си нападател, но знаеше, че е наблизо.

Звярът бе забелязал къде точно се намира Пит в краткия миг светлина от запалката. Той изчака секунда-две и се хвърли върху него.

Неотслабващият животински инстинкт да души плячката си, преди да я нападне, предопредели съдбата на животното. Забавянето му предостави на Пит ценно време, за да се претърколи напред. Огромното бяло куче прескочи плячката си. Всичко стана толкова светкавично, че единственото, което си спомняше Пит по-късно, беше как ножчето му сряза меката козина и гъста течност изпръска лицето му.