Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Кемпър и Джийн Сийграм се бяха навели над бюрото на адмирала и тихо разговаряха, а Мел Донър и Уорън Никълсън, директорът на ЦРУ, седяха един до друг на дивана, с вдигнати върху масичката за кафе крака и дремеха. Когато обаче възцарилата се тишина бе нарушена от особения, специално пригоден за червения телефон звън, двамата мигом скочиха, напълно разсънени. Кемпър смотолеви нещо в слушалката и я постави обратно на мястото й.

— Обадиха се от пропуска. Президентът се качва тук.

Донър и Никълсън се спогледаха и се надигнаха от дивана.

Едва успяха да разчистят масичката за кафе от остатъците от вечерта, да оправят вратовръзките и стегнат саката си, когато вратата се отвори и влезе президентът, следван от съветника си по сигурността на Кремъл, маршал Колинс.

Кемпър излезе иззад бюрото си и се здрависа с президента.

— Радвам се да ви видя, господин президент. Моля, чувствайте се като у дома си. С какво да ви почерпя?

Президентът погледна часовника си и се усмихна.

— Още три часа има до затварянето на баровете. Дали да не бъде един „Блъди Мери“?

Кемпър му се усмихна в отговор и кимна към помощника си.

— Командир Кийт, ще влезете ли в ролята на домакин?

Кийт кимна.

— Един „Блъди Мери“ идва веднага, сър.

— Надявам се, господа, че няма да възразите, ако остана да следя нещата заедно с вас — каза президентът, — защото и мен ме интересуват страхотно.

— Ни най-малко, сър — отвърна Никълсън. — Приятно ни е да бъдете с нас.

— Какво е положението в момента?

Адмирал Кемпър направи пълно изложение на президента, като му описа неочаквано надигналия се ураган, показа му разположението на корабите на карта на стената върху прожекционен екран и го запозна с операцията по тегленето на „Титаник“.

— Толкова ли беше наложително да се нареди на „Джюно“ да напусне мястото си? — попита президентът.

— Сигналът за помощ си е сигнал за помощ — важно отговори Кемпър, — всеки кораб в района е длъжен да откликне, независимо от обстоятелствата.

— Ние трябва да играем според правилата на другия отбор още половин ден — каза Никълсън. — След това топката е в нас.

— Как мислите, адмирал Кемпър, „Титаник“ дали ще издържи на ураганните удари?

— Докато влекачите могат да удържат носовата му част срещу вятъра и вълните, има вероятност този любимец да стигне успешно до крайната цел с развети пъстроцветни флагчета.

— Ами ако по някаква причина влекачите не успеят да го предпазят от странично накланяне към вълните?

Кемпър избегна погледа на президента и сви рамене.

— Е, все пак той е в божиите ръце.

— Нищо друго ли не може да се направи?

— Не, сър. Просто няма начин да бъде опазен плавателен съд, попаднал в лапите на ураган. Тогава се стига до положението всеки кораб сам да се оправя.

— Разбирам.

На вратата се почука и влезе един офицер, остави две листчета хартия върху бюрото на Кемпър и излезе.

Кемпър прочете бележките и вдигна поглед; лицето му бе добило мрачен израз.

— Съобщение от „Каприкорн“ — каза той. — За съпругата ви, господин Сийграм… уведомяват ни, че е изчезнала. Спасителният отряд на борда не може да я открие. Опасяват се, че е паднала от борда. Съжалявам.

Сийграм се свлече в ръцете на Колинс с разширени от ужас очи.

— О, боже мой! — проплака той. — Не може да бъде. О, боже! Какво ще правя сега. Дана… Дана…

Донър се втурна към него.

— Спокойно, Джийн. Спокойно.

Двамата с Колинс заведоха Сийграм до дивана и внимателно го настаниха да седне.

Кемпър привлече вниманието на президента с ръка.

— Има още едно съобщение, сър. От „Самуел Р. Уолъс“, един от влекачите, които теглят „Титаник“. Относно влекателното въже — каза Кемпър. — Скъсало се е. „Титаник“ се е понесъл към центъра на урагана.

Въжето висеше като мъртва змия над кърмата на „Уолъс“, скъсаният му край се люшкаше в черните дълбини на четиристотин метра под нея.

Бютера стоеше вцепенен до голямата електрическа лебедка и не можеше да повярва на очите си.

— Как? — извика той в ухото на Кели. — Как можа да се скъса? То беше направено да издържи и по-голямо натоварване от това.

— Нямам представа — провикна се над бурята Кели. — Когато тръгнахме, натоварването му не беше прекалено голямо.

— Издърпайте го дотук, мичман. Ще му хвърлим един поглед.

Мичманът кимна и даде нарежданията си. Спирачката бе освободена и макарата започна да се върти, изтегляйки стоманеното въже от водата. Плътна завеса от пръски изплиска шахтата на въжето. Мъртвото тегло на въжето се явяваше като котва и теглеше кърмата на „Уолъс“ надолу и всеки път, когато се приближеше воден стълб, той се издигаше високо над кормилната рубка и с трясък се стоварваше върху нея, разтърсвайки целия влекач.