Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Адмирал Кемпър седна срещу навъсения президент и разсеяно си сипа четири лъжички захар в чашата с кафе.

— Самолетоносачът Бийчър’с Айлънд наближава района за претърсване. Самолетите му ще започнат претърсването веднага щом се зазори. — Кемпър се насили да се усмихне. — Не се притеснявайте, господин президент. До средата на следобеда ще вземем отново „Титаник“ на буксир. Повярвайте ми.

Президентът вдигна поглед.

— Става дума за кораб, който се носи по течението, който се е загубил насред най-коварната буря от петдесет години насам? За кораб, наполовина ръждясал, след като е лежал седемдесет и шест години на дъното на океана? За кораб, за който съветското правителство търси какво ли не извинение, за да сложи ръка върху него? И вие искате от мен да не се притеснявам. Тогава вие сте човек или с непоклатими убеждения, адмирале, или сте хипероптимист.

— Ах, този ураган Аманда! — с въздишка произнесе Кемпър името му. — Взехме под внимание всичко, което би могло да се случи, но най-малко сме очаквали такава силна буря в средата на май. Тя се надигна тъй настъпателно, тъй светкавично, че нямахме време да направим промени в първостепенните задачи и в графика.

— Ами ако в този момент руснаците са си наумили да се докопат до „Титаник“ и вече са на борда му?

— Да се качат на кораб при вятър със скорост сто и шейсет и отгоре километра в час? — Кемпър поклати глава. — След годините, прекарани по море, съм сигурен, че това е невъзможно.

— Преди седмица и ураганът Аманда изглеждаше невъзможен. — Президентът погледна мрачно Уорън Никълсън, който се отпусна на дивана срещу него. — Някакви новини?

— От „Титаник“ — никакви — отвърна Никълсън. — Не са се обаждали, откакто влязоха в зоната на затишие на урагана.

— А от влекачите на Военноморските сили?

— Те още не са открили „Титаник“, което е доста изненадващо. Тъй като радарите им не работят, принудени са да използват способа на визуално търсене. Безнадеждна работа според мен при видимост почти нула.

Настъпи дълго, потискащо мълчание. Най-сетне то бе нарушено от Джийн Сийграм.

— Не можем да го изгубим сега… сега, когато сме толкова близо — каза той, изправяйки се бавно на крака. — Ужасната цена, която платихме… която аз платих… бизаният, о, боже, не бива да се оставяме да ни го вземат отново. — Раменете му се отпуснаха и той като че ли щеше да припадне, докато Донър и Колинс го успокояваха и го настаниха отново на дивана.

Кемпър заговори шепнешком.

— Ако се случи най-лошото, господин президент, какво ще правим?

— Ще отпишем Сандекър, Пит и останалите.

— Ами Сицилианският проект?

— Сицилианският проект? — промълви президентът. — И него ще отпишем.

Тежкият сив облак започна да се разсейва и Пит съзна, че лежи наопаки върху нещо твърдо и в нещо мокро. Той остана в това положение още няколко дълги минути, а съзнанието му блуждаеше в зоната на здрача между свестяването и несвяста, докато полека-лека той успя да отлепи клепки и да отвори очи, по-скоро едното — другото се бе спекло от съсирена кръв. Подобно на човек, измъкнал се току-що от дълъг тъмен тунел на дневна светлина, той примижа със здравото си око и го раздвижи от дясно наляво, нагоре, надолу. Все още се намираше на пода във вертолета със сгънати нагоре крака и с гръб и рамене облегнати на задната преграда.

Това обясняваше усещането, че лежи на нещо твърдо. Колкото до мокрото, беше го подценил. Около тялото му се плискаше вода на ниво няколко сантиметра. Запита се, някак между другото, какво ли го е накарало да заеме това неудобно положение.

Имаше чувството, че в главата му търчат малки човечета и забиват пирони в мозъка му. Той започна да плиска лицето си с вода, без да обръща внимание на парливата болка от солта, за да промие засъхналата кръв и клепачът му се отвори. С възстановеното си периферно зрение той се обърна, за да седне върху преградната стена и вдигна поглед към пода. Имаше чувството, че се намира в стаята на небивалиците в къщичката на смеха в някой увеселителен парк.

През вратата на товарното отделение нямаше начин да се излезе; тя се беше затворила и хлътнала от ударите по време на прекатурването на корпуса през палубите на „Титаник“. Пит не виждаше друг избор, освен да се измъкне през капака на командната кабина и той започна да се „катери“ по пода, използвайки товарните ограничителни халки за дръжки.

От халка на халка той се придвижваше към предната преграда, която в момента представляваше тавана. Главата го болеше, затова беше принуден да спира на всеки няколко метра, за да изчака да се разсее замъглението му. Най-сетне се добра до ключалката на капака и я дръпна. Капакът не помръдна. Той извади колта и стреля в ключалката. От силата на взрива пистолетът изхвръкна от мократа му ръка и издрънча на пода до задната преграда. Капакът упорито остана затворен.