Клайв Къслър: Свещеният камък

— Сигурна бях, че днес ще е хубав ден – каза тя на брадатия мъж. – Не знаех само, че ще е такъв, защото любимият ми художник, ще се отбие да ме види.

Мъжът се усмихна.

— Само да се обадя по телефона – продължи тя – и ще си поговорим.

Помощничката й придружи художника до място­то за срещи с дивани и бар от едната страна. Докато Мишел се плъзгаше на стола си и вдигаше телефона, помощничката й попита художника какво ще пие и след няколко секунди започна да слага смляното ка­фе в машината, за да му пусне капучино.

— Мишел Хънт.

— Аз съм – каза един дрезгав глас.

Гласът нямаше нужда от представяне. Беше й за­въртял главата, когато беше само на двайсет и една, току-що пристигнала от Минесота в Южна Калифор­ния в търсене на нов живот, пълен със забавления и слънце, през 80-те. След връзка на пресекулки, нало­жена както от невъзможността му да се обвърже, така и от честите отсъствия заради работата му, тя му беше родила син на двайсет и четири. И макар че името му така и не се появи върху акта за раждане – нито двама­та живяха действително заедно преди или след това, – си останаха близки. Толкова близки, колкото мъжът изобщо позволяваше на някого да се приближи.

— Как си? – попита тя.

— Добре съм.

— Къде си?

Стандартен въпрос, който му задаваше, за да раз­чупи леда. През годините отговорът беше варирал от Осака до Перу, Париж, Таити.

— Чакай малко – каза спокойно мъжът. Загледа се в движещата се карта на предната стена до пилотската кабина на самолета си. – На хиляда мили от Хонолулу, на път към Ванкувър, Британска Колумбия.

— На ски ли отиваш? – попита тя. Обичаха да ходят на ски двамата.

— Строя небостъргач – отвърна той.

— Все се захващаш с нещо.

— Така е – потвърди той. – Мишел, обаждам се, защото чух, че нашето момче е било изпратено в Авганистан – добави тихо.

Мишел не знаеше – разпределението беше тайна и Крис не можеше да й каже къде отива.

— Мили боже! – възкликна тя. – Това не е на добро.

— Точно това си помислих, че ще кажеш.

— Как разбра? – поинтересува се Мишел. – Винаги съм се удивлявала на способността ти да измъкваш информация.

— Не съм магьосник – засмя се мъжът. – Но пък имам в джоба си толкова много сенатори и политици, че трябва да си купя по-широки панталони.

— Знаеш ли как върви?

— Май мисията се е оказала по-трудна, отколко­то е очаквал президентът – заразказва той. – Крис явно ръководи преследвачески отряд, който има за цел да открие лошите. Ограничен контакт засе­га – но според моите източници е гадна и мръсна работа. Не се учудвай, ако не ти се обади известно време.

— Страхувам се за него – сподели Мишел.

— Искаш ли да уредя нещата? – попита мъжът. – Да накарам да го отзоват и да го върнат обратно?

— Мислех, че той те накара да обещаеш никога да не го правиш.

— Така е – призна мъжът.

— Тогава недей.

— Ще ти се обадя пак, когато разбера повече.

— Ще идваш ли скоро насам? – попита Мишел.

— Ще ти се обадя, ако идвам – отговори мъжът. – Трябва да затварям, по сателитната линия има сму­щения. Сигурно са слънчеви петна.

— Моли се момчето ни да остане невредимо – въз­дъхна тя.

— Мога да направя нещо повече – каза той и разго­ворът приключи.

Мишел постави слушалката на вилката и се облег­на назад. Бившият й не беше от хората, които показ­ваха тревога или страх. Въпреки това загриженост­та за сина му беше доловима и искрена. Можеше само да се надява, че тревогата му е напразна и че Крис скоро ще се прибере у дома.

Стана от бюрото и се отправи към художника.

— Кажи ми, че ми носиш нещо хубаво – усмихна му се спокойно тя.

— Навън, във вана – засуети се художникът, мисля, че ще го харесаш.

Четири часа след изгрев-слънце, триста и петдесет метра по-високо нагоре по билото от лагера, в които бяха прекарали нощта, взводът на Хънт срещна ре­шителен враг. Огънят дойде от изток, от ред пещери точно над главите им. И започна изведнъж. Пушеч­ни изстрели, ръчни противотанкови гранати, минох­въргачки, картечен огън заваля надолу. Врагът взри­ви планината, за да предизвика свлачища, и скалите се затъркаляха надолу; бяха минирали мястото, къ­дето войниците на Хънт потърсиха убежище.

Целта на врага беше да премахне отряда от раз – и за малко щяха да я постигнат.

Хънт се беше прислонил зад няколко големи скали. Куршуми рикошираха от камънаците отстрани, от­ломки хвърчаха из въздуха и улучваха мъжете му. Нямаше къде да се скрият, накъде да напреднат, а от­стъплението му беше прерязано от скално свлачище.