Клайв Къслър: Свещеният камък

Мъжете идваха, работеха, разболяваха се и уми­раха само за да бъдат заменени с нови.

Когато пещерата беше завършена, Ерик беше по­губил една десета от хората си и поселището никога повече нямаше да се съвземе. Само веднъж синът му Лейф видя величествения градеж.

Ерик нареди входът да бъде запечатан и нещото беше оставено на тези, които щяха да дойдат.

Лейтенант Крис Хънт рядко говореше за миналото си, но мъжете, с които служеше, се бяха досетили за някои неща от държанието му. Първото беше, че Хънт не е израснал в някое затънтено селце и не използва армията, за да види свят. Той беше от Южна Калифорния. И ако го натиснеха, Хънт сам щеше да си признае, че е израснал в околностите на Лос Анжелис, без обаче да разкрие, че всъщност е отгледан в Бевърли Хилс. Също така беше ясно, че Хънт е командир по рождение – не покровителстваше никого, нито се правеше на нещо повече, но не скриваше и факта, че е способен и умен.

Третото нещо мъжете откриха днес.

Мразовит вятър духаше от планините в афганската долина, където взводът под командването на Хънт бе опънал лагера си. Хънт и още трима войници се бореха с една палатка, която искаха да сгънат и приберат. Докато събираха краищата надълго, сержант Том Агнес реши да попита дали е верен слухът, който беше чул. Хънт му подаде края на палатката, за да може да я сгънат наполовина.

— Сър – рече Агнес, – говори се, че сте завършили университета „Йейл“ – вярно ли е?

Всички мъже носеха тъмни ски маски, но Агнес беше достатъчно близо, за да види очите на командира. Искрица на изненада пламна бързо, после изгасна в примирение. Хънт се усмихна.

— А – отвърна тихо той, – разбрал си ужасната ми тайна.

Агнес кимна и сгъна палатката на две.

— „Йейл“ не е точно армейски пункт за набиране на войници.

— Джордж Буш е учил там – изтъкна Хънт. – Бил е военноморски пилот.

— Мислех, че е служил в Националната гвардия – обади се Хесус Херера, който поемаше палатката от Агнес.

— Джордж Буш-старши – поясни Хънт. – Нашият президент също е завършил „Йейл“, и да, бил е пилот на самолет в Националната гвардия.

— „Йейл“ – промърмори Агнес. – Ако нямаш нищо против, че питам, как се озова тук?

Хънт изтръска снега от ръкавиците си.

— Записах се доброволец – каза той. – Също като теб.

Агнес кимна.

— Давайте да приключим с развалянето на лагера – подкани Хънт и посочи към близката планина – и да се отправим натам, за да открием копелето, което нападна Съединените щати.

— Да, сър – отвърнаха мъжете в един глас.

Десет минути по-късно, с двайсет и пет килограмови раници на гърбовете, започнаха да изкачват планината.

В град, който изобилстваше от красиви жени, на четирийсет и девет години Мишел Хънт все още караше мъжете да извръщат глави. Висока, със светло кестенява коса и синкаво зеленикави очи, тя беше благословена с фигура, която не изискваше нито постоянни диети, вито безкрайни упражнения, за да изглежда стройна. Устните й бяха сочни, а зъбите – равни, но очите й като на кошута и безупречната й кожа правеха най-силно впечатление. Беше красива жена, но красивите жени са толкова често срещано явление в Южна Калифорния, колкото слънцето и земетресенията.

Това, което привличаше хората към Мишел, не се създаваше с хирургически скалпел, заглаждаше с дрехи или маникюр или добиваше с амбиция или промяна. Мишел притежаваше нещо, което караше и мъ­жете, и жените да я харесват и да се тълпят около нея – тя беше щастлива, доволна и ведра. Мишел Хънт беше себе си. И хората се рояха наоколо й като пчели над разцъфнало цвете.

— Сам – каза тя на бояджията, който тъкмо довър­шваше стените в художествената й галерия, – вър­шиш толкова хубава работа.

Сам беше на трийсет и осем години и се изчерви.

— Само най-доброто за вас, госпожо Хънт – отвър­на той.

Сам беше боядисвал галерията й и когато я отвори преди пет години, както и къщата й в Бевърли Хилс, вилата край езерото Тахо и сега повторно боядисва­ше тук. И всеки път тя го караше да се чувства оценен и талантлив.

— Искаш ли бутилка вода, или кока-кола, или не­що друго? – попита тя.

— Нищо не искам, благодаря.

Тъкмо в този миг асистентката й се провикна от предната част на галерията, че я търсят по телефо­на, и тя се усмихна, махна му и се отдалечи.

— Това се казва дама – прошепна тихо Сам, – истин­ска дама.

Когато стигна до предната част на галерията – бю­рото й гледаше към Родео Драйв, – Мишел забеляза, че един от художниците, които представяше, влиза през входната врата. И тук приветливостта щедро й се беше отплатила – художниците са капризно и тем­пераментно племе, но протежетата на Мишел я обо­жаваха и рядко сменяха галерията. Това, плюс фактът, че беше започнала бизнеса си с достатъчно начален капитал, допринесе много за успеха и в годините.