Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Разбрано.

— Предполагам, че ще кацнеш на около шестстотин и четиридесет километра от крайбрежието.

Тъй като преобладаващите ветрове духаха от изток на запад, мъжете бяха скочили, когато самолетът беше почти над границата с Ботсвана. Хуан щеше да се приземи далеч зад обсега на хеликоптера „Робинзон“, който дори с резервни резервоари нямаше да може да стигне до него и да го върне.

— Ще трябва да изчакам прибиране по суша — каза Хуан. — Скоти, след като единият от мотоциклетите вече е на парчета долу, вашият приоритет трябва да са двамата пленници. Няма да можете да вземете и похитител, така че забрави за това.

Кабрило се ядосваше най-много заради това, че изпуснаха възможността да разпитат някого от похитителите. И защото другарите му щяха да се изложат на опасност без него.

— Разбрано, Великодушен. — Разстоянието между него и тях вече беше на границата на обхвата на тактическите им радиостанции. Гласът на Еди звучеше далечен и тънък.

Хуан опита да се сети дали има нещо друго за казване, преди връзката му с екипа да прекъсне, но те бяха преговаряли мисията достатъчно пъти, затова единственото, което каза, беше:

— Късмет, Скоти. Край.

— И на теб, Великодушен жест. Край.

Макар да не очакваше по-нататъшен радиообмен с хората си, за всеки случай остави станцията си включена.

За да увеличи максимално времето си във въздуха и изминатото разстояние над повърхността, Кабрило трябваше да управлява парашута си тип „крило“ на границата на загубата на скорост. Трябваше да издърпа вървите на крилото чак до талията си, за да контролира формата му. Това изискваше сила и координация, но най-вече воля да не обръща внимание на големия студ и болката, която започна да се появява в раменете му и бързо обхвана гърба и стегнатите мускули на корема.

Носейки се непрекъснато надолу по прищевките на ветровете, Хуан започна да оглежда пустинята долу. От тази височина можеше да се взира колкото си иска, но независимо накъде обръщаше поглед, голата пустош оставаше черна. Не можеше да види нито осветени градове, нито лагерни огньове. Нищо, освен мрак, огромен като океана.

Когато мина отметката три хиляди метра, халката на вървите се изплъзна от пръстите на лявата му ръка. Парашутът незабавно се изви и той влезе в остър завой, който ускори падането и завъртя тялото му под балдахина на крилото, подобно на махало. Хуан отпусна дясната връв, за да коригира завоя, и успя да хване лявата. В тези тревожни мигове му се стори, че е видял нещо откъм лявата си страна, но когато отново погледна натам, нямаше нищо.

Той отново отпусна вървите и бръкна в торбичката на гърдите, където бяха очилата му за нощно виждане. Свали защитните си очила и дихателя, от който повече нямаше нужда, и бързо нагласи очилата за нощно виждане. След това дръпна надолу халките, за да забави отново падането.

Благодарение на усилващите светлината очила, пустинята смени черните си краски със зеленикаво сияние. Оказа се, че обектът, който беше привлякъл вниманието му, е малък конвой от автомобили, прекосяващ пустинята. Те се отдалечаваха от Кабрило и само колата начело беше с включени фарове. Тяхната слаба светлина от време на време се отразяваше от дюните, докато другите я следваха в мрака. Бяха прекалено далеч, за да стигне до тях, като се имаше предвид сегашната му височина, но знаеше, че все някога ще спрат.

Коригира посоката на планиране, изви се във въздуха като хищна птица и започна да следва отдалечаващия се керван. След няколко минути конвоят изчезна от погледа му и единственото доказателство за неговото съществуване бяха следите от гуми, които се бяха врязали в пясъка.

Кабрило остана във въздуха колкото можа, двадесет минути според неговия часовник, но накрая трябваше да се приземи. Земята под него беше покрита с безкрайни пясъчни вълни. Дюни, които се издигаха и спускаха също като океанските вълни. Той разшири площта на парашута, като нарочно уби скоростта, така че кацна със скоростта на пешеходец и успя да остане прав.

Като изкара въздуха от балдахина колкото можа по-бързо, Хуан събра тъканта в стегнат вързоп, за не го отнесе вятърът. Освободи коланите на окачващата система и с благодарност махна от гърба си раницата и малкото оборудване, което беше останало по него. Горната част на тялото го смъдеше като след силно изгаряне, щяха да се проточат дни, преди да му мине. Въпреки това вече имаше нова идея, която щеше да натовари още бодящите го мускули.