Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Запали лампата и заподскача към гардероба, в който можеше да се влиза. В дъното му като ботуши за езда бяха подредени неговите протези. Някои бяха в телесен цвят и човек трудно можеше да познае, че са протези, други бяха чисто механични изделия с титанови подпори и видими задвижващи механизми. Той седна на табуретката и си сложи онази, която назоваваше „моя боен крак“, модел 2.0. Предходникът й бе потрошен в една корабна морга в Индонезия.

В заобления прасец имаше нож за хвърляне и автоматичен пистолет „Кел Тек“ калибър .380, едно от най-малките оръжия на света. Там имаше достатъчно място и за малък комплект за оцеляване и покрита с диамантен прах гарота. Кевин Никсън, който беше преработил крака на Хуан, вкара и пакет експлозив Ц-4, а детонаторът беше скрит в глезена. Освен това в бойната протеза бяха вградени още няколко мръсни номера.

Увери се, че протезата прилепва плътно, но като мярка за безопасност си сложи и колан с презрамки, така че тя да не може да се откачи каквото и да прави. Сложи си камуфлажна пустинна униформа и чифт очукани високи парашутистки обувки. От оръжейния сейф извади друг „Глок“ и автомат „Хеклер Кох“ МП 5. Дежурният по въоръженията щеше да му даде заредени пълнители на хеликоптерната площадка. Той постави оръжията и резервната бронежилетка с много джобове в евтин найлонов плик.

Морис почука тихичко и влезе, без да изчака отговор. По заповед на Кабрило носеше поднос със закуска богата на плодове и въглехидрати. Макар че му се искаше да пийне малко от силното кафе, което стюардът правеше, Хуан се задоволи с няколко чаши портокалов сок. Те отиваха в пустинята и макар всичко да беше планирано грижливо, той искаше да се оводни колкото може повече, ако не дай боже, нещо се объркаше.

— Ти си гордостта на кралския флот — каза Хуан, след като избърса устни със салфетката и я хвърли на подноса.

— Моля ви, капитан Кабрило — каза Морис със сдържания си глас. Той беше единственият член на Корпорацията, който се обръщаше към него с капитане, а не с председателю, — аз сервирах ранна вечеря с чай на двадесет офицери при вълнение седем бала пред Фолкландските острови по време на онзи незначителен сблъсък. Ако ми позволите да бъда откровен, сър, още не сте видели истинските ми способности.

— Добре — усмихна се Хуан с дяволито проблясване в очите. — Следващия път, когато попаднем в ураган, искам суфле от омар и сирене груйер, а за десерт сметанова торта.

— Слушам, капитане — отговори Морис и излезе от помещението.

На път към хангара Хуан отново се вмъкна в лазарета.

Джулия Хъксли току-що беше затворила двете червени кутии с медицински материали. Тя беше по зелен операционен екип, а вездесъщата й престилка бе преметната през облегалката на стола.

— Щом те виждам да опаковаш, значи ще дойдеш с нас и пациентката ни е добре? — попита той вместо поздрав.

— Събуди се преди час — кимна Джулия. — Жизнените й показатели са устойчиви и не видях признаци на възпаление, така че нищо няма да й стане, ако не съм до нея. А и моите санитари са по-добре обучени от повечето операционни сестри.

— Добре. Дай ми минутка да й кажа здрасти и ще ти помогна с багажа.

Слоун беше полулегнала с гръб, облегнат на купчина възглавници. Лицето й беше бледо, а очите леко хлътнали, но когато видя Хуан облегнат на касата на вратата, на устата й изгря лъчезарна усмивка.

— Здравей, слънчице. Как се чувстваш? — попита Хуан, докато вървеше към нея, за да седне на крайчеца на леглото.

— Малко замаяна от лекарствата, но мисля, че съм добре.

— Хъкс каза, че ще се оправиш.

— Изненадах се, че вашият лекар е жена.

— В екипа ми има единадесет жени — каза Хуан, — включително моят втори помощник, Линда Рос.

— Хеликоптер ли чух, или ми се е сторило?

— Да, прехвърля някои хора на сушата.

Тя огледа камуфлажните му дрехи и го измери подозрително.

— Обеща да ми кажеш кой си и с какво в действителност се занимаваш.

— И ще го направя — обеща той, — но когато се върна.

— Къде отиваш?

— Да свърша работата, за която дойдохме в Намибия, и да разбера кой стои зад нападанията срещу теб и кой е построил тези хидрогенератори.

— В ЦРУ ли работиш?

— Не, но някога бях един от тях. Това е всичко, което ще научиш, докато не се върна. Какво ще кажеш да дойдеш в осем и да закусим заедно?

— Това си е направо среща.

Хуан се наведе и докосна лекичко бузата й с устни.

— Приятни сънища. Ще се видим утре сутринта.

Тя го задържа с ръка, когато той се изправи.