Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Колко?

— Едва ще стигнат да покрием разходите, така че не бързай да се пенсионираш.

— По добре от нищо.

— Това, че Бенджамин Исака излезе агент на Конгоанската революционна армия на Макамбо направо разбуни отдела за Африка в ЦРУ. — Кабрило започна да подрежда презрамките така, че когато започне да ги сгъва, да ги завърже заедно с гумени ленти.

— Не са подозирали нищо?

— За тях случилото се е напълно неочаквано. Това ще ги накара да проверят всички агенти, с които разполагат на този континент. Ленг каза, че началникът на отдела за Африка вече е предложил да си подаде оставката.

— И ще го направи ли?

— Всъщност не. Ако успеем да върнем оръжията, ЦРУ ще замете целия провал под миндера и той ще си остане на мястото.

— Защо ли си мисля, че вече няма къде да се замита?

— Защото е така — отговори с горчивина Кабрило. — Никой не иска да слуша как ЦРУ е прецакало нещо. Управлението САЩ изглеждат некадърни и още по-лошо — неподготвени. Така че когато има проблем…

— … като този, че ЦРУ се е доверило на агент на бунтовниците, които се опитват да свалят правителството…

— Точно така. Те преминават на режим на работа „пази си задника“ и никой не плаща за грешката. Точно това поведение е причина никой да не предвиди 11 септември или нахлуването на Ирак в Кувейт и ядрените програми на Индия и Пакистан. Това беше част — заключи Хуан — от причините да напусна.

— Е, поне ще успеем да оправим нещата. Нали така, Хуан?

Промяната в тона на Хенли накара Кабрило да вдигне очи.

— Ще се справиш ли? — попита Макс и кимна към парашута.

От всички човешки чувства Хуан се отвращаваше най-много от съжалението. Погледите на тъжно съчувствие, които минувачите му хвърляха заради празния крачол, прихванат с карфица, когато Джулия Хъксли изтика инвалидната му количка от онази болница в Сан Франциско, го бяха изпълнили с ярост. След като изгуби крака си, той се подложи на три операции и буквално хиляди часове физиотерапия, за да може да тича без следа от накуцване. Караше ски и плуваше по-добре от времето, когато и двата му крака бяха истински, и балансираше с лекота на протезата си.

Той имаше недъг, но не беше недъгав.

Обаче някои неща не можеше да прави толкова добре, както преди, когато разполагаше с двата си крака. Едното от тях беше скачането с парашут. Да държиш тялото си извито като дъга, докато падаш свободно надолу, изискваше леки корекции с ръцете, но най-вече краката бяха тези, които държаха парашутиста водоравно. Хуан беше извършил десетки скокове през последните няколко години, но независимо от старанията, които полагаше, неизменно се завърташе при падането, което бързо се превръщаше в опасна спирала.

Неспособен да усети вятъра, който се блъска в глезена и стъпалото, той не можеше да коригира завъртането без помощта на партньор, който да го спре, като го хване. Това беше едно от малкото поражения, които Хуан мразеше да признава. Макс много добре знаеше това.

— Ще се справя — отговори Кабрило и продължи да сгъва парашута.

— Сигурен ли си?

Той вдигна глава и се усмихна.

— Макс, държиш се като бабичка. Щом скоча от самолета, единственото, което трябва да направя, е да извия гърба си. Няма да падаме достатъчно дълго, за да започна да се въртя като дервиш. Скок от голяма височина с планиране, стари приятелю. Ако беше друг скок, щях да си остана в командния център и да гледам в мониторите заедно с теб.

— Добре де — кимна Макс, — просто исках да се уверя.

Половин час по-късно Хуан подаде парашута и екипировката си на един от ригерите 13 13 Специално обучени хора, които сгъват запасните парашути. — Б.пр. , за да ги занесе в хангара на хеликоптера, който се намираше в кърмовия отсек на „Орегон“. Преди да се отправи към каютата си, за да навакса малко със съня, той се отби в лазарета да провери как е Слоун. Д-р Хъксли не беше зад бюрото си или в съседната операционна, затова той потърси в трите стаи за възстановяване. Откри Слоун в третата. Светлината беше намалена с почти до мъждукане, докато тя спеше на болничното легло. Беше изблъскала завивките си и Хуан видя превръзката под ръката й. Нямаше следи от кървене.

Оправи завивките и излезе от стаята. Десет минути по-късно въпреки тревогите от предстоящата операция и бремето, което измъчваше съзнанието му заради изчезналите оръжия, Хуан заспа толкова дълбоко, колкото Слоун.

Будилникът иззвъня един час преди полета до летището на Свакопмунд и срещата с Тайни Гундерсон. Очите му се отвориха рязко. Те бяха ясносини, готови да посрещнат всичко. Той стана от леглото и си помисли дали да не вземе още един бърз душ, но реши да не го прави.