Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Искам пак да се извиня, че те набърках в моите проблеми — гласът й прозвуча доста официално.

— Излезе, че твоят проблем е свързан с моя, така че няма за какво да се извиняваш. Би трябвало аз да ти се извиня.

— Защо?

— Защото не намери кораба с диамантите.

— Корабът на глупците.

— Хей, дори глупаците печелят от лотарията. — След тези думи той излезе от стаята. С кутията с медицински материала в едната ръка и с плика с оръжията в другата, той пое заедно с Джулия към хангара.

Товарният отсек в стария „Де Хавиланд Ц-7 Карибу“ беше достатъчно просторен, за да могат мъжете да се изтегнат на седалките заедно с екипировката, която лежеше в краката им. Четирите кросови мотоциклета стояха в задния край близо до товарната рампа и бяха обезопасени с въжета. Вътрешността на самолета беше обновена така, че да може да се херметизира, за да не се налага хората да търпят ниските температури на тази височина и да дишат с кислородни маски. Въпреки това бученето на двата радиални двигателя „Прат Уитни“ правеше разговорите невъзможни.

Кабрило огледа лицата на хората си, облегнат на една от преградите, за да облекчи теглото на парашута върху раменете си. Еди Сенг забеляза изпитателния му поглед и му отвърна с дръзка усмивка. Майк Троно и неговият съекипник Джери Пуласки седяха един до друг и играеха сантасе. Това се беше превърнало в техен ритуал, а не в състезание. Играеха, докато всеки от тях реализира три пъти 66.

Заради своите размери и ограничението на товароподемността на парашута само Линк нямаше да бъде обременен с един от кросовите мотоциклети. Той се беше проснал на една от брезентовите седалки с отпусната на рамото глава и раззината уста, от която се беше проточила лига — сигурен знак, че се е унесъл в сън.

— Ей, председателю — провикна се Тайни Гундерсон.

Хуан погледна към носа на самолета. Вратата на кокпита беше отворена и той можеше да види едрия рус швед в неговата седалка. Една от големите му месести ръце лежеше върху щурвала. Джулия седеше на мястото на втория пилот, а кутиите с медицински материали бяха подредени между двете седалки.

— Да?

— Само предупреждавам, че остават петнадесет минути до скока. — Той намали още светлината в кокпита и запали червената предупредителна лампа.

— Разбрано — отговори Кабрило. След това се провикна, за да заглуши боботенето на моторите. — Остават петнадесет минути, господа.

Линк се събуди и зина за великанска прозявка.

Нямаше нужда да проверяват наново екипировката или да стягат вече прогонените презрамки и вързалки, защото вече го бяха правили десетина пъти, но мъжете отново се заловиха с това. Човек разполага само с една възможност да скочи както трябва с парашут. Подготвиха мотоциклетите, като свалиха въжетата и ги подредиха в позиция за скок.

Пет минути преди да стигне набелязаното място, Тайни запали жълтата предупредителна лампа и каза на мъжете да си сложат дихателите. Цилиндрите с кислород бяха завързани през гърдите им и подаваха въздуха по дебели гумени маркучи. Кабрило и останалите си сложиха маските, нагласиха ги удобно и регулираха потока на кислорода. После си нахлузиха и големите очила. Когато всички му показаха с вдигнати палци, че са готови, Хуан се обърна и кимна на Тайни, който очакваше неговия сигнал. Ветеранът от военната авиация вече си беше сложил маската.

Гундерсон затвори вратата на кокпита и миг по-късно двигателят, който задвижваше задната рампа, заработи с вой. Шумът от него веднага бе заглушен от бученето на ледения въздух, който нахлу в товарния отсек като ураган. Някакво парче хартия се завъртя край Кабрило и нощното небе го засмука.

Той усети ледения полъх на температура под нулата по бузите си, единствената незащитена част на тялото му. Нагласи дебелия шал, който си беше сложил, за да защити кожата си.

Когато рампата най-сетне се спусна на мястото си, задната част на самолета се превърна в мастиленочерна дупка и човек нямаше по какво да отличи небето от безличната пустиня, като се изключи блясъка на звездите, които премигваха някъде високо над хоризонта. Хуан изпита усещането, че от тази височина само да се протегне, и ще успее да ги докосне.

— Проверка на комуникациите — каза той в микрофона и един по един неговите хора отговориха по тактическата връзка.

Жълтата лампа започна да мига. Оставаше една минута.

Откакто се качи на самолета, Хуан за стотен път преговори наум последователността на действията, които трябва да предприеме, щом излезе от самолета. Как да се хвърли напред и да се остави да пада, като веднага извие гърба си в дъга, разтваряйки ръце и крака, за да увеличи съпротивата по време на свободния летеж и да намали удара, когато отвори парашута. По затворените очи и съсредоточените изражения си личеше, че и другарите му правят същата умствена гимнастика.