Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Хуан забеляза един двумоторен самолет, спрял на писта доста далеч от останалите машини. Това беше наетият от Тайни Гундерсон, главния пилот на Корпорацията, самолет за десанта. Ако всичко вървеше по план, едрият швед вече трябваше да е на път с техния „Гълфстрийм V“. Хуан се поколеба дали да не изведе Риардън от Намибия с техния самолет, но реши, че няма да може да издържи толкова дълго в компанията на този човек.

Тримата влязоха заедно в малкия терминал. Сетивата на Кабрило регистрираха всяка подробност, която изглеждаше не на място, макар че техните противници би трябвало все още да вярват, че те са мъртви. Англичанинът се регистрираше за полета си, а Слоун го уверяваше, че ще опакова вещите му, които бяха още в хотела, и ще му ги донесе в Лондон, щом тя и Кабрило завършат своето проучване.

Риардън измърмори нещо неразбираемо.

Тя знаеше, че той не възприема разумните й доводи, но не можеше да го обвинява. Тони мина през проверката, без да погледне назад, и скоро изчезна от погледите им.

— Добър път, господин глупако — измърмори саркастично Хуан и двамата излязоха от терминала, за да се върнат в града е таксито. Насочиха се право към квартала, където живееше Таумангулука, водачът на Слоун. Макар и посред бял ден, Хуан беше благодарен, че е пъхнал пистолета си под колана. Повечето къщи бяха двуетажни и им липсваше немското влияние, характерно за по-добрите части на града. Останалото от почти побелелия асфалт беше осеяно с дупки. Дори в този ранен час на деня мъжете вече се разтакаваха във входовете на къщите. Малкото деца, които се виждаха на улицата, ги наблюдаваха с наплашени очи. Въздухът беше изпълнен с миризмата на пържена риба и всемогъщия прах от пустинята Намиб.

— Не съм много сигурна в коя сграда живее — призна си Слоун. — Обикновено го оставяхме пред входа на някакъв бар.

— Кого търсите? — попита шофьорът на таксито.

— Викат му Лука. Той е нещо като водач.

Таксито спря пред една грохнала сграда, чийто партер беше зает от подобен на дупка ресторант и магазин за дрехи втора употреба. Заради прането, което се вееше на прозорците, Хуан заключи, че на втория етаж бяха апартаментите. След едно натискане на клаксона, някакъв кокалест тип излезе от ресторанта и се наведе към таксито. Двамата намибийци размениха няколко думи и мъжът посочи нагоре по улицата.

— Каза, че Лука живее на две преки от тук.

Минута по-късно спряха пред входа на друга сграда, по-очукана и от останалите. Обшивката от дъски беше избеляла и напукана, а вратата на единствения вход беше увиснала на едната си панта. Краставо куче опика ъгъла и подгони някакъв плъх, който беше изскочил от основите на сградата. Отвътре се чуваше плач на дете, който звучеше като сирена.

Кабрило отвори вратата на таксито, слезе и застана на тротоара. Слоун се плъзна по седалката и слезе откъм неговата врата, защото не искаше дори ширината на таксито да я отделя от него.

— Ти ще ни почакаш тук — каза Кабрило на шофьора, подаде му стодоларова банкнота и му показа още три.

— Няма проблеми.

— Как ще разберем кой е неговият апартамент? — попита Слоун.

— Не се тревожи, ако сме попаднали където трябва, ще научим.

Кабрило я поведе към къщата. Вътрешността беше сумрачна, но горещината остана все така потискаща, а от миризмата човек можеше да припадне. Вонята на бедността е една и съща по цял свят. На първия етаж имаше четири жилища. В едното от тях плачеше детето. Хуан се спираше за малко пред всяка от външните врати, за да огледа евтините брави. След това, без да каже нещо, тръгна по стълбите към втория етаж.

На площадката чу онова, от което най-много се страхуваше — дразнещото бръмчене на мухи. Бръмченето се засили и вече звучеше като нестройна мелодия. Миризмата ги блъсна в носовете само секунди по-късно. Вонята беше толкова силна, че задушаваше всички останали. Това беше мирис, който познаваше на подсъзнателно равнище, макар никога да не го беше подушвал. Сякаш човешкият мозък беше кодиран да разпознава разлагането на същество от неговия собствения вид.

Ушите и носът отведоха Хуан до жилището в дъното. Вратата беше затворена и ключалката нямаше вид на повредена.

— Пуснал е убиеца да влезе, значи го е познавал.

— Пилотът?

— Вероятно.

Хуан ритна вратата. Дървото около бравата беше толкова чупливо, че поддаде. Мухите забръмчаха яростно, а вонята стана толкова силна, че щеше да ги задуши. Слоун за малко да повърне, но не отстъпи.