Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Около дванадесет часа.

— По-малко — обади се Марк, който се беше вторачил в екрана на компютъра си. — Точно проверявам полетите между Кейптаун и Киншаса. Няма голям избор.

— Значи ще трябва да наемем самолет.

— Точно това проверявам — каза Ерик Стоун. — Открих само една фирма в Кейптаун, която има реактивен самолет. Чакайте малко. Не, на сайта им има съобщение, че и двата им лиърджета са заземени. — Той вдигна очи към колегите си. — Ако това може да ви утеши, извиняват се за неудобството.

— Значи говорим за икономия от около осем часа — заключи Макс.

— А на нас това ще ни струва дванадесет и ще отложи спасителната акция с още цял един ден. Добре. Ето нашия отговор. Продължаваме на север — Макс се обърна към Хали. — Не спирай да звъниш на Хуан. Опитвай на всеки пет минути и щом се свържеш, веднага ми кажи.

— Слушам, господин Хенли.

На Макс не му хареса, че Хуан не вдигаше телефона. Той знаеше колко малко им остава до началото на нападението срещу Дяволския оазис и нямаше начин да не носи сателитния си телефон. Освен това председателят беше маниак на тема комуникации.

Причините да не могат да се свържат с него можеха да бъдат стотици, но на Хенли не му се нравеше нито една.

Кабрило присвиваше очи и гладеше далеч напред, без да обръща внимание на черните облаци, които се трупаха източно от него. Когато той и Слоун излязоха от Уолвис, липсваха всякакви предупреждения за влошаване на времето, но в тази част на света това нямаше голямо значение. Само за няколко минути можеше да започне пясъчна буря и да скрие хоризонта от единия край до другия. Сега изглежда се случваше точно това.

Той хвърли поглед на часовника си. Изгревът щеше да започне след час. Поне самолетът на Тони Риардън беше излетял преди четири минути от столицата на Намибия Виндхук за Найроби и от там за Лондон.

Снощи бяха пресрещнали „Пенгуин“ на около километър и половина от входа на пристанището. След като обясниха какво се бе случило с Папа Хайнрик, Джъстис Уленга се съгласи да откара лодката си на север до друг град и за седмица или две там да лови риба. Кабрило взе Тони Риардън на спасителната лодка.

Британският чиновник горчиво се оплака от положението, бълвайки упреци срещу Слоун, Кабрило, Де Беерс, Намибия и всичко останало, което му дойде на ум. Хуан му даде двадесет минути да излее яда си, докато чакаха в открито море. Когато стана ясно, че това може да продължи с часове, Кабрило му даде ултиматум: да млъкне или ще го нокаутира.

— Няма да посмееш! — изкрещя англичанинът.

— Господин Риардън, не съм спал двадесет и четири часа — отговори Хуан и пристъпи към него, така че лицата им се доближиха на няколко сантиметра. — Току-що видях тялото на човек, който е бил нечовешки измъчван, преди да бъде убит, и по мен стреляха около петдесет пъти. На всичко отгоре започва да ме боли глава. Затова ще слезеш в каютата, ще седнеш на една от пейките и ще си държиш устата затворена.

— Ти не можеш да ми…

В последната секунда Хуан намали силата на удара, за да не счупи носа на Риардън, но все пак крошето беше достатъчно силно и го запрати с трясък през люка в пътническата каюта на спасителната лодка. Там той се стовари в неравна купчинка на пода.

— Предупредих те — каза Кабрило и насочи отново вниманието си към задачата да държи плавателния съд срещу вятъра, докато чакаха да се разсъмне.

Те лежаха на котва няколко мили в морето, а рибарският флот на Уолвис плаваше покрай тях, поел в търсене на дневния улов. Приготвиха се да влязат в пристанището едва когато Хуан проведе няколко разговора по сателитния си телефон. Риардън остана долу, масажирайки подутата си челюст и още по-нараненото си его.

Когато Кабрило вкара спасителната лодка в котвеното място, едно такси вече чакаше на кея. Той се погрижи Слоун и Тони да останат долу, докато той представяше паспорта си на митническия служител. Тъй като нямаше нужда от виза, след повърхностен оглед на лодката и на вече подпечатаните паспорти на британците, те бяха свободни да напуснат пристанището.

Той плати, за да заредят резервоарите на лодката, и даде на момчето на помпата достатъчен бакшиш, за да е сигурен, че ще изпълни задачата си както трябва. Извади глока от двойното дъно, където го беше скрил, и провери дали няма нещо подозрително, преди да помаха на таксито да се приближи и да настани двамата си другари на задната седалка.

Те прекосиха река Свакоп и се понесоха бързо през Свакопмунд на път за летището. Тъй като единият от снощните стрелци се оказа хеликоптерен пилот, Кабрило не посмя да поеме риска да наеме частен самолет, който да изведе Риардън бързо от страната. Но днес беше единият от четирите дни седмично, когато „Еър Намибия“ имаше полет от крайбрежния град за столицата. Хуан беше изчислил времето на тяхното пристигане в града така, че Риардън да прекара само няколко минути на летището, преди да излети, а връзката му в Найроби, да бъде най-скорошният полет, напускащ Кения.