Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Хуан седеше в дневната на кабината за гости и разговаряше с Моузис Ндебеле. Неговите хора се бяха оттеглили в леглата си, защото бяха направо съсипани от морската болест. Кабрило се радваше на интелекта на Ндебеле и на способността му да прощава, като знаеше колко жестоко се беше отнесло правителството на Зимбабве към него. За разлика от някои хора, които щом се сдобият с власт, потъпкват свободите и ограбват своите народи в неутолим стремеж към богатство и лична слава, Ндебеле наистина искаше само най-доброто за страната си. Той мечтаеше за икономически реформи, за възстановяването на някогашния процъфтяващ селскостопански сектор. Говореше за това, че властта трябва да се сподели с другите племена и че иска да сложи край на шуробаджанащината, която бе съсипала много африкански народи.

Но най-много от всичко искаше народът да престане да се страхува от своето правителство.

Кабрило беше по-убеден отвсякога, че не е сбъркал с Моузис. Сега имаха възможност да възстановят страната, която някога беше за пример в южната част на Африка и отново да я направят предмет на завист за останалите на континента. Разбира се, за целта трябваше да намерят кораба, който беше потънал преди век, в район от хиляда квадратни мили.

Той почувства как „Орегон“ изведнъж завива. Отклонението беше най-малко петнадесет градуса и вече ставаше, когато телефонът му звънна.

— Някой го е намерил — каза той в слушалката, защото знаеше, че това е Макс с новината, която чакаше от тридесет часа. Обърна се към Моузис, за да му се извини, и закрачи към вратата.

— Открило го е нещо, наречено „Маг Стар“ — обясни Хенли. — Вероятно е нов военен сателит, който регистрира изкривяването, което големите метални корпуси предизвикват в земното магнитно поле.

Хуан беше запознат с тази технология.

— На какво разстояние сме от него?

— Сто и петдесет мили и за да отговоря на следващия ти въпрос, ние сме най-близо до него.

След като пресметна скоростта и разстоянието, Хуан каза:

— Значи ще стигнем при тях на свечеряване, макар че отдавна не сме виждали слънцето.

„Орегон“ продължаваше да цепи напред под кълбящите се облаци, а вълните, които блъскаха корпуса му, вече бяха петметрови. Корабът нямаше проблеми да поема страничните вълни. Беше конструиран така, че да издържа на много по-силно вълнение и при по-висока скорост от тази, с която плаваше сега. Но потърпевши бяха ранените въпреки всички усилия, които Хъкс полагаше. Вятърът духаше с около тридесет възела с пристъпи, които стигаха до осма степен по скалата на Бофорт. Макар още да не беше почнало да вали, прогнозите бяха, че това ще се случи след няколко часа.

— При тази буря потапянето на „Сидра“ ще се окаже доста трудно — подхвърли Макс, — а тъмнината ще ни затрудни още повече.

— Трябва да ми разкажеш подробностите — прекъсна го Хуан, — след минутка ще бъда при теб.

Малко по-късно той влезе в командния център. Обикновените вахтени бяха заменени от най-добрия екип на Корпорацията. Беше им трудно, защото корабът се накланяше силно и те трябваше за всеки случай да се държат за работните си маси или преградите. Ерик Стоун вече беше заел мястото си на руля. Марк Мърфи, с риза, която защитаваше лова на китове, точно се наместваше на командния пулт на оръжейните системи, а Хали стоеше пред комуникационния център. Пристигна и Линда Рос, а Еди и Линк стояха, опрели гърбове на стената. Двамата бяха различни като Лаурел и Харди, но си приличаха по едно — професионалните умения.

Веднага щом Хуан седна на централния стол, Макс се приближи от пулта, където беше проверил любимите си двигатели. На главния монитор се виждаше сателитна снимка на Атлантическия океан. Облаците бяха започнали да се къдрят по обичайния за зараждащ се ураган начин. Картината се сменяше на всеки няколко секунди, за да покаже изминалите няколко часа от усилването на бурята. Окото вече беше започнало да се оформя.

— Добре, къде сме ние и къде е „Сидра“? — попита Хуан.

Стоун набра команда на клавиатурата си и на монитора се появиха две примигващи иконки. „Сидра“ се намираше в периферията на разрастващото се око, а „Орегон“ бързо го наближаваше от югоизток.

Те наблюдаваха екрана повече от час, докато информацията на него постоянно се обновяваше от Националната разузнавателна служба, обвитата в тайнственост правителствена агенция, която командваше почти всички шпионски сателити на САЩ. Колкото повече бурята добиваше характерната форма на ураган, толкова по-навътре в растящата стена около окото навлизаше танкерът на Сингър.