Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Въоръжени с тази информация, двамата пресметнаха къде би могъл да се крие плавателният съд. Скоро на 960 километра от африканския бряг щеше да се появи тропическа депресия. Те плаваха толкова бързо, колкото смееха да се движат в този район.

За да намали още повече неизвестните, Хуан отново се обади на Ленг Овърхолт, за да използва обръча от шпионски сателити на американското правителство и да открие точните координати на „Сидра“. Сега, когато всички знаеха какъв е залогът, Овърхолт беше съобщил на директора на ЦРУ информацията от Кабрило. Малко по-късно тя бе предадена на президента, който издаде заповед бреговата охрана, военният флот и Националната метеорологична служба, която редовно обхождаше алеята на ураганите, да повишат вниманието си. На един крайцер с крилати ракети, който се връщаше от патрул в Червено море, бе наредено да промени курса, а един разрушител на приятелско посещение в Алжир го прекрати предсрочно и потегли от Средиземно море. Същата заповед получиха и двойка атомни подводници, които се намираха близо до района и можеха да стигнат там за двадесет часа.

Британското правителство, което също получи информацията за положението, предложи да изпрати два кораба от Гибралтар и един от Портсмут. Те щяха да пристигнат на мястото няколко дена след американските, но помощта беше оценена много високо.

Обаче Хуан знаеше, че въпреки всички тези кораби, порещи с максимална скорост водите, със своята изключителна скорост „Орегон“ щеше да стигне пръв до периферията на бурята и бремето да спре Даниъл Сингър щеше да легне на неговите плещи.

Слоун Макинтайър се олюляваше надолу по коридора, носейки табла с вечеря, приготвена лично от Морис. Ръката й още висеше в превръзката през рамото й това беше трудна задача за нея. Затова от време на време се опираше с рамене в стените, за да не изгуби равновесие. Беше почти единадесет и по коридора, който водеше към кърмата, не се мяркаше жива душа. Стигна до вратата и почука тихичко с крак. Когато не последва отговор, тя ритна по-силно.

После остави таблата на мокета и отвори вратата. Вътре беше сумрачно.

— Хуан — повика тя тихичко в полумрака, — ти не дойде на вечеря и затова ние с Морис сме ти приготвили нещичко.

Прекрачи прага, защото нямаше чувството, че се натрапва. Една настолна лампа хвърляше кръг светлина върху писалището на Кабрило. Другата половина беше синкава от монитора на компютъра. Столът беше избутан назад, сякаш Хуан току-що беше станал от работното си място, но го нямаше пред картотеката, нито до антикварния сейф. Диванът в съседния тъмен ъгъл също беше празен.

Тя остави таблата на бюрото, отново го повика по име и тръгна към тъмната спалня. Той лежеше по лице на леглото и Слоун отмести поглед, защото реши, че е гол. Когато плахо погледна отново към него, забеляза, че той носи боксерки в почти същия цвят като кожата му, макар че над ластика се виждаше бяла ивица. Тогава тя се уплаши, че той не диша, но в същия миг видя, че гръдният му кош се издува като мях.

За първи път си позволи да се втренчи в неговото чуканче. Кожата му беше зачервена и сбръчкана и изглеждаше възпалена. Без съмнение причината беше в сраженията, в които бе участвал. Мускулите на бедрата му бяха големи и дори сега, насън, не изглеждаха отпуснати. Всъщност нито една негова част не изглеждаше спокойна. Цялото му тяло беше напрегнато. Тя спря да диша, за да се ослуша, и чу как зъбите му скърцат.

Гърбът му представляваше плетеница от стари белези и нови натъртвания. Имаше шест еднакви белега, явно причинени от сачми. От единия му бъбрек започваше седми белег, който продължаваше под шортите, и тя си помисли, че може да е от операция, а не от удар с нож.

Дрехите му бяха захвърлени на пода. Докато ги сгъваше, тя се запита що за човек би плащал такава висока цена, за да върши това, което правеше той. Пред света не показваше с нищо, че нощем сънищата му предизвикваха бруксизъм 19 19 С термина се обозначава явлението несъзнателно скърцане със зъби от напрежение. — Б.пр. , който заплашваше да стрие зъбите му на прах. И макар да беше в началото на четиридесетте, по тялото му имаше белези за два живота. Сякаш някаква неведома сила го подтикваше да се излага на опасности въпреки все по-сериозното им въздействие върху тялото му.

Тя беше сигурна, че причината не беше мания за самоубийство. От непринудените му закачки с Макс и останалите Сюзън знаеше, че той обича живота повече от всеки друг. Може би точно това беше причината. Беше решил да прави всичко възможно другите да могат да се наслаждават на живота си така, както и той на своя. Беше се превърнал в защитник, макар че онези, които бранеше, никога нямаше да научат за неговите усилия. Спомни си как го попита какъв би искал да бъде, ако не беше капитан на „Орегон“. Той отговори: фелдшер, невъзпят герой, какъвто всъщност беше.