Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Трябва да го спрете. Петролът е много отровен. — Последните думи бяха неясни.

— Направихме го — успокои го Хуан. — Нападението се провали. Разливът ще бъде ограничен.

— Кораб — каза той сънливо.

— На терминала имаше танкер, но той не беше нападнат.

— Не. Сингър има кораб.

— За какво го използва?

— Откритието е на Сюзън. Тя му го е занесла. Аз смятах, че става дума само за опит, но тя вече го беше усъвършенствала. — Очите му се затвориха.

— Джеф? Какво е усъвършенствала Сюзън? Д-р Мерик?

— Органичен гел, който превръща водата в нещо като пудинг.

— Защо? — попита отчаяно Хуан, защото се страхуваше, че Мерик отново ще потъне в безсъзнание. — За какво ще го използва?

Мерик помълча в продължение на двадесетина секунди.

— Топлина — най-накрая каза той. — Отдава много топлина.

Това беше връзката, която Кабрило беше търсил. Ураганите имаха нужда от топлина и Сингър щеше да даде тласък на някой от тях. Ако изсипеше цял кораб, натоварен с гела на Сюзън Донливи в океана, в епицентъра на зараждащата се буря, горещината щеше да я завихри точно във времето и на мястото, където той пожелае. Затова е знаел кога да нападне терминала на „Петромакс“. Преобладаващите ветрове щяха да отнесат петролните изпарения на север право в урагана, на който той щеше да помогне да се роди.

Хуан знаеше, че най-подходящото място да се излее гелът, бяха водите около западното крайбрежие на Африка, но сега нямаше време да ги претърсват. Трябваше да стесни възможните параметри.

— Какъв кораб използва Сингър? — Танкерът беше най-подходящ, но Хуан не искаше да подвежда полузаспалия учен с подозренията си.

Мерик остана безмълвен, очите му бяха склопени, а устата полуотворена. Джулия наблюдаваше монитора с жизнените му функции. Хуан познаваше това изражение на лицето й. Тя не харесваше това, което виждаше.

Той разтърси Мерик за рамото.

— Джеф, какъв кораб?

— Хуан — обади се Джулия предупредително.

Главата на Мерик се изви, за да го погледне, но не можа да отвори очи.

— Танкер. Купил е петролен танкер.

Мониторът започна да писука, защото пулсът му заплашително отслабна. Джулия избута Хуан настрани и се разкрещя:

— Той си отива! Докарайте количката! — Тя отметна чаршафа, който покриваше гърдите на Мерик, а един от фелдшерите влетя с портативния дефибрилатор.

В цялата суматоха Мерик успя да отвори очи, замъглени от болка. Той се протегна и сграбчи ръката на Кабрило, а устата му оформи една дума, но не можа да я произнесе на глас, защото не му стигаше въздух.

Писукането на монитора премина в непрекъснат вой.

— Пазете се! — извика Джулия с насочени към голите гърди на Мерик електроди. Хуан Дръпна ръката си, за да може Джулия да приложи електрическия шок и да накара сърцето на Мерик да заработи отново. Тялото му подскочи, когато зарядът протече през него и на монитора правата линия на сърдечната дейност очерта заострено връхче, но после отново се изправи.

— Епинеферин! — Фелдшерът подаде на Джулия спринцовка с лекарството. Иглата й беше невероятно дълга. Тя прониза тялото между две от ребрата и впръска лекарството право в сърцето. — Увеличи шока на двеста джаула.

— Зарежда се, зарежда се — извика фелдшерът, докато гледаше монитора на машината. — Давай!

Хъксли отново използва електродите и за втори път тялото на Мерик подскочи в леглото, като едва не падна на пода. Правата черта на монитора отново се стрелна нагоре.

— Хайде, хайде! — извика Джулия и сърцето започна да бие отново.

Първоначално връхчетата на екрана бяха доста разредени, но скоро станаха равномерни. — Докарайте един кислороден апарат! — Тя стрелна Кабрило с язвителен поглед. — Е, заслужаваше ли си?

Той издържа спокойно вторачването й.

— Ще разберем, когато открием танкер на име „Сидра“.

Докато „Орегон“ летеше на север, времето започна да се разваля и се наложи да поддържат деликатно равновесие между бързината и необходимостта да пазят ранените от допълнителни сътресения заради люшкането на кораба. Джулия се сети за един метод от деветнадесети век и сега тежко ранените се полюшваха в хамаци, които следваха движенията на кораба и облекчаваха тласъците на високите вълни. Двадесет минути след като успя да накара сърцето му да забие отново, тя не се отдели от Мерик.

Щом научиха името на танкера, на Мърф и Ерик им отне по-малко от половин час, за да научат, че „Сидра“ е стоял на котва близо месец срещу брега на Мавритания и е отплавал предишния ден. Корабът бил собственост на либийската държавна петролна компания, но наскоро го продали на новосъздадената либерийска фирма „Крунер и Ко“, зад чието име Мърф разпозна доста очевиден намек за фамилията на Сингър.