Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Всички вярваха, че Сингър предпочита да не попада в светлината на прожекторите и да стои в сянка. Каква глупост! Кой човек не би искал да получи похвалите на своите колеги, тяхното одобрение и наградите? И Сингър искаше същото, но медиите сякаш виждаха само едната половина на „Мерик Сингър“. Телегеничната половина, половината с непринудената усмивка и увлекателните анекдоти. Сингър не беше виновен за това, че се сковаваше на трибуната, а на екрана изглеждаше като труп, или пък че излизаше пълен идиот в интервютата. Не му бяха дали никаква възможност, а му отредиха призрачно съществуване. И трябваше да живее в сянката на Мерик.

Отново изруга, че бившият му съдружник не беше тук с него и отново го бе лишил от възможност да поважничи. Искаше да погледне Мерик в очите и да изкрещи: „Ти си виновен! Ти остави замърсителите да разрушават околната среда и сега ще видиш последиците“.

Той се изплю през борда на „Сидра“ и се загледа в падащата плюнка, докато тя не се превърна в част от океана. Някога Сингър приличаше на нея: нищожна частица от нещо толкова по-голямо, на което, макар й невероятно, все пак можеше да повлияе. Дан вече нямаше да бъде незначителен.

Първата заповед на Кабрило, щом се върна на „Орегон“, беше да поемат с пълен ход на север, където Африка се издигаше от Атлантическия океан, а горещите ветрове откъм Сахара най-накрая успяваха да изпарят достатъчно вода, за да родят урагани. Той не се върна в каютата си, докато не остана напълно доволен от подготовката на кораба. Корпусът на „Либърти“ беше почистен, резервоарите дозаредени и тя отново висеше на лебедките си. С помощта на разтворители и четки с дълги дръжки бяха почистили от петрола и обшивката на двете миниподводници. Акумулаторите им също бяха презаредени, а цялата демонтирана преди това екипировка — върната по местата й. Ротационните картечници, 30-калибровите картечници и 40-милиметровите оръдия бяха проверени, цевите и патронниците им почистени, а муниционните им сандъчета заредени. Оръжейниците консервираха наново калашниците, които бяха раздали на хората на Моузис, и описаха почти петстотинте оръжия, иззети от войниците на Макамбо. Хуан не беше забравил възнаграждението, което Ленг Оверхолт обеща за връщането им.

Но колкото и да беше отрупан с работа, тя не можеше да се сравнява с онова, което д-р Джулия Хъксли и нейният екип вършеха в лазарета. Те трябваше да се грижат за двадесет и трима пациенти, да извадят тридесет и един куршума и да зашият толкова органи и крайници, че тя загуби надежда, че някога ще излезе от операционната. В мига, в който свалеше кървавите си каучукови ръкавици, един от фелдшерите веднага й помагаше да нахлузи нови, за да се заеме с поредния ранен. По едно време анестезиологът се пошегува, че е пуснал повече газ, отколкото участниците в състезание по надпиване с бира.

След петнадесет часа работа тя шиеше дълбоката резка, която един куршум беше оставил на рамото на Майк Троно, без той дори да усети, и вече знаеше, че той е последният ранен. Когато Майк скочи от масата, Джулия се търкулна на нея с театрален стон.

— Хайде, хайде, Хъкс — закачи я Майк, — да получаваш рани е много по-тежко, отколкото да ги оправяш.

Тя не отвори очи, но му отговори:

— Първо, нищожната ти драскотина не заслужава да бъде наречена рана. Котката ми ме драскаше по-дълбоко от това. Второ, щом не оценяваш работата ми, ей сега ще извадя конците и ще те оставя още да покървиш.

— Брей, а къде остана Хипократовата клетва?

— Когато я произнасях, си отварях само устата.

Той я целуна по бузата.

— Приятни сънища, докторке. Благодаря.

Веднага щом Майк излезе от операционната, една сянка засенчи лампите, които висяха над масата. Джулия отвори очи и видя председателя. По мрачното му изражение разбра, че той знае.

— Искам да я видя.

Тя скочи от масата и поведе Кабрило през другото крило на лазарета до една малка климатизирана стая с една-единствена маса в средата. Към задната стена бяха закрепени четири шкафа от неръждаема стомана с чекмеджета. Без да каже нещо, тя издърпа едното и извади на показ голо тяло, пъхнато в непрозрачен пластмасов чувал. Хуан отвори малко ципа над лицето и отстъпи, за да огледа сиво-бялото лице на Сюзън Донливи.

— Как го е направила?

— Кофти начин да умреш — отговори Джулия, която сега усети десетократно по-голяма умора, отколкото в операционната. — Изплезила се е колкото може повече и се е хвърлила по лице на земята. Брадичката й се ударила в пода, а зъбите са прехапали езика. След това се е изтърколила по гръб и буквално се е удавила в собствената си кръв. Направо не мога да си представя как е могла да се хвърли и да не се подпре на ръце.