Екипът на Троно се разля сред победените бунтовници. Хората му започнаха да трупат на купчина захвърлените им оръжия и да ги претърсват за още.
Линк и Ски останаха на снайперистката си позиция, за да се подсигурят срещу закъсняла съпротива и да се уверят, че целият район е обезопасен.
— Този е последният — обяви Майк. Стоеше над полковник Абала, който се гърчеше от болка на кея. — Кой не е уцелил този тип?
— Това не беше пропуск, синко — обясни Линк. — Веднага щом излезе от болницата, този ще окачи станалото тук на вратовете на Макамбо и Сингър.
На Ски и Линк им трябваха десет минути, за да се спуснат на кея. Линк се приближи към Абала и клекна до него. Полковникът беше в шок и не го забеляза, но Линк го плесна леко по лицето, за да привлече вниманието му. По устата на Абала беше избила пяна, а кожата му беше побеляла като на смъртник.
— Помниш ли ме, глупако? — попита Линк. Очите на Абала се разшириха. — Точно така. Река Конго, преди около седмица. Беше решил, че можеш да ни преметнеш. И ето какво ти се случи. — Линк приближи лицето си до неговото. — Никога, искам да кажа буквално никога, не се бъзикай с Корпорацията.
Когато анголската армия най-накрая пристигна на терминала на „Петромакс“, „Орегон“ с екипировката си, екипажа и хората на Моузис Ндебеле, живи или мъртви, вече се беше скрил зад хоризонта.
Анголските части откриха, че течащият до товарния терминал петрол е спрян и че екипите на платформите са запушили двата кладенеца. Намериха и осемдесет и шест трупа, проснати до административната сграда, и повече от четиристотин пленени мъже, вързани един за друг и заключени вътре. Много от тях бяха ранени. Кракът на един беше отрязан, а около чуканчето имаше кървава превръзка. На главата на мъжа също имаше бинт, на който пишеше:
„Казвам се Раиф Абала. Имам чин полковник в Конгоанската революционна армия на генерал Макамбо и бях нает да извърша този терористичен акт от Даниъл Сингър, бивш съсобственик на «Мерик Сингър». Разбрах, че ако не сътруднича, хората, които ни спряха днес, ще ме намерят.
Приятен ден!“
Очуканият външен вид на „Орегон“ беше дело на специалисти по камуфлаж, за да изглежда занемарен, но при „Сидра“ външният вид не лъжеше. В течение на двадесет години този кораб беше плавал из Средиземно море пълен с петрол, а собствениците му гледаха да изчоплят всеки цент печалба, без да влагат пари в поддръжката. Ако нещо се развалеше, то се заменяше с част втора употреба или се „ремонтираше“ с тел и лепенки. А ако беше възможно, частта направо се изхвърляше. Когато пречиствателната станция за отпадните води се развали, прокараха една тръба, която я заобикаляше и изхвърляше нечистотиите право в морето. Системата за климатизиране на надстройките едва помръдваше нагорещения въздух, вместо да го охлажда. В камбуза високият човешки ръст хладилник не работеше, затова готвачите трябваше да внимават, като вадят храни от фризера, те да се размразят, но да не се развалят.
Черният корпус беше белязан от ръждиви ивици и петна, а единственият димоход бе толкова почернял от пушек, че не можеше да се определи какъв е бил цветът му — зелен или жълт. Единственото ново нещо в оборудването на борда беше спасителната капсула, увиснала над кила. Тя беше монтирана след настояванията на капитана, когато разбра накъде ще плават.
С ширина тридесет и седем метра и дължина колкото три футболни игрища танкерът „Сидра“ беше голям кораб, макар и не толкова, колкото швартования за петролния терминал на „Петромакс“ 350000-тонен танкер. Старомодната му конструкция позволяваше трюмовете му да поемат само 104 ООО тона суров петрол.
Беше се превърнал в част от пейзажа, откакто хвърли котва пред мавританското пристанище Наукшот — трепкащ силует в западната част на хоризонта, застинал там от седмици, но заминаването му мина почти незабелязано. Той отплава от града веднага щом Даниъл Сингър пристигна от Ангола и се отдалечи на повече от двеста мили от сушата.
„Сидра“ преследваше една тропическа депресия, която се носеше напряко на Атлантическия океан и имаше потенциал да се превърне в ураган. Това беше бурята, която Сингър чакаше. Тя предлагаше съвършени условия да провери дали онова, което твърдяха най-добрите умове в метеорологията и най-сполучливите компютърни симулациите истина.
Тъй като температурата в каютата му се колебаеше около тридесет и седемте градуса, Дан Сингър прекарваше колкото може повече време на тесните проходи, обграждащи рулевата рубка, където благодарение на седемнадесетте възела, с които се движеше корабът, полъхваше ветрец.
Читать дальше