Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Първоначално нашата задача беше да продадем оръжия на група африкански революционери. Оръжията бяха оборудвани с предаватели, така че бунтовниците да могат да бъдат открити. За съжаление бяхме измамени, но го научихме едва когато се бяхме заели да спасяваме Джефри Мерик. Щом поехме обратно, за да си вземем оръжията, излезе, че бившият съдружник на Мерик има собствени планове за тях.

— Кой ви плати, за да доставите оръжията?

— Това е сделка между нашето и конгоанското правителство. По-голямата част от парите дойде от ЦРУ. Остатъкът щеше да дойде от продажбата на кървавите диаманти, които ни дадоха в замяна на оръжията.

— Диамантите, които даде на Моузис Ндебеле за неговата помощ?

— Точно така. Е, май историята не беше чак толкова дълга — пошегува се Хуан.

— Значи така си изкарваш прехраната? — попита тя и сама си отговори. — Разбира се. Нали видях дрехите в гардероба на Линда. Направо като на Родео Драйв 16 16 Най-скъпата търговска улица в Бевърли Хилс, Калифорния. — Б.пр. .

— Председателю, мога ли да говоря насаме с теб? — попита Линда.

На Хуан не му хареса тонът й. Стана от стола и с преиграна учтивост го предложи на Слоун.

— Корабът е изцяло твой — След това поведе Линда към далечния ъгъл на командния център. — Какво има?

— Преглеждах бележките си от разпита и мисля, макар да не съм напълно сигурна, че Сюзън Донливи скри нещо.

— Какво?

— Не беше за плановете на Стингър за това място. Измъкнах от нея всичко за тукашната операция. Става дума за нещо друго, но просто не мога да се сетя какво.

— Вероятно за времевия план на цялата операция — подхвърли Хуан.

— Възможно е. Не знам. Защо го каза?

— Не можах да заспя заради това — призна си той и обясни защо е загрижен. — Сингър има тази идея от години. За вълногенераторите и нагревателите. И сега изведнъж решава да нападне петролни полета и да излее милиони тонове отровна мътилка. Защо? Защо сега? Очаква ураганите да отнесат изпаренията през Атлантическия океан, но не може да предскаже кога и къде ще се заформи буря.

— Мислиш ли, че може да е намерил начин?

— Смятам, че той си мисли, че може.

— Но това е невъзможно. Най-малкото няма никаква гаранция за точност. Ураганите започват да се разрастват случайно. Някои никога не стават по-силни от тропическа депресия и просто се разпадат над океана.

— Точно така и това няма да е от полза за великото му показно.

— Смяташ, че той знае за идването на голяма буря и че тя ще отнесе изпаренията през океана?

— Нещо повече — каза Хуан, — смятам, че той си мисли, че знае накъде ще поеме бурята и че ще стигне до Щатите.

— Откъде може да знае това?

Хуан прокара длан по късата си коса. Това беше единственият външен признак на разочарование, който показа.

— Точно това ме държа буден. Зная, че не е възможно да предскаже надигането на ураган, още по-малко неговия път, но действията му навеждат на това единствено заключение. Дори без нашата намеса хората на Макамбо накрая ще бъдат разбити и разливането на петрола спряно. Сингър не може да гарантира, че изпаренията ще бъдат отнесени достатъчно далеко и високо, за да бъдат засмукани от ураган. Или пък, дори ако това стане, че бурята няма да утихне от само себе си. Освен ако в уравнението няма още някаква част, която ние не знаем.

— Мога да опитам отново със Сюзън — предложи Линда. — Прекратих разпита, когато научих всичко за нападението срещу петролните кладенци.

Хуан я погледна с гордост. Тя разкри още малко от душата си. Колкото и да му се искаше да я предпази от това бреме, знаеше, че се налага да го поеме отново.

— Тя крие нещо — каза той — и аз съм сигурен, че можеш да го научиш.

— Ще се постарая. — Линда се обърна да си върви.

— Дръж ме в течение.

Шестнадесет километра северно от летище Кабинда, където Тайни Гундерсон приземи самолета със стоте ревностни бойци, Даниъл Сингър разговаряше с генерал Самюъл Макамбо от Конгоанската революционна армия. След два часа щеше да се съмне и най-накрая джунглата започваше да утихва, нощните насекоми и животни си лягаха за през деня. Чудно беше как животните успяваха да запазят физиологическия си ритъм при толкова петролни платформи в морето и край брега, които изгаряха природния газ и осветяваха нощта. Около тях в отворената колиба стояха най-старшите войници, които Макамбо бе склонен да пожертва за тази мисия. Експедиционният корпус от четиристотин души се командваше от полковник Раиф Абала. Той беше тук по две причини: като наказание за провала край река Конго, когато позволи на търговците на оръжие да се измъкнат с диамантите, и заради подозренията на Макамбо, че отклонява камъни от търговията им с кървави диаманти. Макамбо нямаше да съжалява много, ако Абала не се върне.