Клайв Къслър - Брегът на скелетите

След като завърза парашута за единия от болтовете, Кабрило бързо избра мишените си и откри най-добрата позиция, откъдето да нападне. Разполагаше със седем гранати за РПГ-то и с четири мишени, реши, че след толкова години липса на практика някои от зарядите ще идат нахалост, но въпреки това беше оптимист.

После се обади на „Орегон“. Макар Хали Касим да беше корабният старши по комуникациите, Линда Рос координираше атаката. Тя вдигна, преди телефонът да звънне втори път.

— Домът на удоволствията и страданията — каза вместо поздрав.

— Запиши ме за първата част — прошепна Хуан. — Вътре съм.

— Не сме и очаквали друго. Аз видях една седемдесетгодишна баба да кара паласки на Кабо Верде, така че не съм твърде впечатлена. — После смени лековатия тон. — Тайни излетя преди четвърт час. Ще остане извън обсег до петнадесет минути след изгрева. След това ще можеш да говориш с Линк по тактическата мрежа.

Нямаше защо да издава допълнително местоположението си, затова Кабрило не каза нищо.

— Искам да ти, пожелая късмет — добави Линда — и да измъкнеш нашите момчета от там. Край.

Хуан изключи телефона и го пъхна в твърдия калъф на колана си.

Тримата пазачи, което се мотаеха мързеливо край портала, изведнъж скочиха и макар да не застанаха мирно, явно се стегнаха малко, когато под позицията на Хуан се отвори някаква врата. Заобиколен от зъбери като в средновековен замък, Хуан имаше достатъчно добро прикритие, за да наблюдава самотната фигура, която прекоси вътрешния двор. Човекът стискаше фенерче в ръка. Той поговори с единия от пазачите и после се върна по същия път.

Пълният блясък на слънцето, което най-сетне започна да се издига на хоризонта, обля гърба на Хуан. Въпреки дългите сенки той различи три дървени стълба, забити в земята пред стената вляво от портала. Преди светлината да залее затворения от стените квадрат, Хуан извади джобното си ножче и с лек замах го метна към стълбовете, приготвени за разстрела. То падна и се плъзна до средния. Дядото, който му бе подарил първия джобен нож, го беше научил да хвърля и подкови.

Докато Хуан подготвяше гранатомета, плацът започна да се пълни с мъже. В началото те се появяваха по двама-трима, но скоро започнаха да излизат по десетина наведнъж. По езика на телата им и по това как си разменят закачки, Хуан разбра, че с нетърпение очакват екзекуцията. По негова оценка на плаца се бяха струпали около сто човека. За съжаление по-голямата част носеха оръжията си. Бръмченето на разговорите и грубите смехове се носеха над вътрешния двор, докато не се отвори още една врата.

Хуан трябваше да проточи врат, за да види как двама пазачи извеждат Еди, Майк и Ски от затвора. Изведнъж усети прилив на гордост в сърцето си. Хората му крачеха с изправени рамене и гордо вдигнати глави. Ако ръцете им не бяха завързани за гърбовете, той знаеше, че щяха да ги размахват ритмично при всяка крачка. Вървяха към смъртта си като истински мъже.

После включи лазерния прицел на своя автомат.

Докато работеше под дълбоко прикритие в Китай, Еди Сенг беше видял доста разстрели. Те бяха изпълнявани мълчаливо и резултатно, но командирът на охраната превръщаше този тук в представление за хората си, без съмнение вдъхновен от някой филм, в който беше видял как се правят тези работи.

Ако не беше сред вързаните и на път да се изправи пред екзекуторите, Еди щеше да се изсмее на нелепата гледка.

Той беше смел мъж, по-смел от повечето останали, но не искаше да умира или поне не така безпомощен. Замисли се за своето семейство. Родителите му бяха мъртви от няколко години, но в Ню Йорк имаше лели и чичовци с дузини и повече братовчеди, отколкото би могъл да преброи. Никой от тях не знаеше как си изкарва хляба, нито пък би го попитал защо се появява толкова рядко вкъщи. Те просто го приемаха радостно и той можеше да остане при тях колкото си иска. Глезеха го с повече храна, отколкото можеше да изяде, и се грижеха да се запознае с децата, родени след последното му връщане.

Щяха да му липсват повече, отколкото осъзнаваше. Но те нямаше да знаят, че си е отишъл, докато не се появеше Хуан с чек със седем или осемцифрено число, стойността на дяла му в Корпорацията. Независимо от обясненията на председателя за това как е натрупал подобно богатство, Еди знаеше, че те няма да му повярват. Бяха обикновени и много трудолюбиви хора и щяха да предположат, че Еди се е занимавал с нещо незаконно. Щяха да изхвърлят чека и никога повече нямаше да споменат името му.