Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Запита се, и то не за първи път, колко ли животи ще спаси, щом светът се пробуди за реалностите на глобалното затопляне. Вероятно десетки милиони, но понякога му хрумваше, че всъщност спасява цялото човечество и че бъдещите историци ще определят тази година и предстоящата буря като повратна точка, накарала хората да съзрат светлината и да спрат с неоправданото унищожение на планетата.

Запита се как ли щяха да нарекат човек като него. Единствената дума, която му хрумна, беше месия. Въпреки че нето беше грижа за религиозните оттенъци, защото според него всички религии бяха митове, той призна, че това име щеше да му подхожда най-много.

— Месия — прошепна той. — Те никога няма да знаят, че съм ги спасил, но аз съм техният месия.

Останалият с един камион по-малко конвой спря на осем километра от Дяволския оазис за последни приготовления преди нападението. Бяха заобиколили затвора, така че вятърът да духа в гърбовете им. Кабрило бе прекарал по-голямата част от времето във водещия камион, уточняваше плана с Мафана и го координираше с Макс Хенли и Франклин Линкълн. Батериите на сателитния му телефон паднаха точно когато вече бяха изгладили всички ръбове и изяснили всички подробности.

Мафана изпитваше облекчение, че Хуан е с тях. Той призна, че по време на войната е бил само сержант и му липсва тактическото мислене на Кабрило. Планът, който Хуан състави, беше много по-сложен от прекия подход на Мафана, но предлагаше много по-големи шансове за успех.

Когато слезе от камиона, Кабрило поглади кръста си, за да оправи схващането, което би затруднило и професионална масажистка. Очите му бяха зачервени от прахоляка и независимо колко вода пиеше, все не можеше да отмие пясъка от устата си. Обеща си да вземе най-продължителния душ в живота си, щом тази нощ свърши. Представата за топлата вода предизвика нов прилив на умора. Ако не бяха кофеиновите таблетки, който преди няколко месеца беше пъхнал в медицинския си комплект, щеше да се строполи на земята и да се свие като куче.

Той вдиша дълбоко няколко пъти и разтърси ръце, за да възстанови кръвообращението си, и реши да вземе само бърз душ и да се наспи. Неколцина от хората на Мафана простряха парашута му на земята и започнаха да го разгръщат, а Кабрило прегледа екипировката си и изхвърли всичко, което не му беше крайно необходимо, включително пистолета с кобура, ножа за хвърляне, манерката, аптечката и половината муниции за автомата „Хеклер Кох“. Това се наложи, за да може да носи две допълнителни гранати за РПГ-7, което щеше да заеме от Мафана.

Увери се, че джобното му ножче е на мястото си. Оригиналът беше подарък от неговия дядо за десетия му рожден ден. Беше го изгубил преди десетилетия заедно с още дузина други, но всеки път, когато се попипваше по джоба за ножчето, винаги си спомняше как си поряза пръста в деня, когато му го подариха, и със сълзи в очите каза на дядо си, че още не е дорасъл за него. Старецът се беше съгласил усмихнат.

Хуан звънна отново на Макс.

— След пет минути започваме нападението.

— Всичко е уговорено с Линк и Тайни — успокои го Макс. — Джордж е готов с хеликоптера и е на позиция. Звънна Марк. На разсъмване той и Ерик започват да търсят изчезналите оръжия. Със своите връзки сред пилотите Тайни успя да им уреди един от най-добрите в Централна Африка.

— Чудесно.

— А ти как си, шефе? Не ми звучиш много добре.

— Добре съм. Просто ми беше напомнено, колко е гадно да остаряваш.

— Почакай да видиш, когато станеш на шейсет и трябва да ставаш рано сутрин.

Хуан се изхили.

— С тази прекрасна картина в съзнанието ще поема напред.

— Късмет.

— Благодаря. Ще се видим след няколко часа.

— Ще бъдем четирима, така че бъди готов — и Хуан прекъсна връзката.

Мафана застана до него, когато започна да привързва пластмасовата плочка за изкуствения крак. Възлите бяха стегнати, но плочката вече не беше толкова здрава. Все пак и така щеше да свърши работа.

— Готов ли си? — попита бившият бунтовник. — Ще се съмне след по-малко от час, а ние имаме нужда от време, за да заемем позициите си.

Хуан се изправи.

— По-готов не мога да бъда.

С помощта на Мафана той закрачи несръчно към парашута. Хората на Мафана го бяха прострели върху земята и го бяха затиснали е пясък по краищата, за да не може вятърът да го надуе и отнесе. Преди да се върже с ремъците, Хуан преметна на гърдите си раница, пълна с гранати за ерпегето. Ракетометът и автоматът му бяха завързани под нея. Той вече беше проверял срязаното място на парашута, което един от африканците беше зашил стегнато. Сега не му оставаше нищо друго, освен да не обръща повече внимание на притеснението, което тежеше като олово в стомаха му, и да стегне ремъците.