Клайв Къслър - Брегът на скелетите

— Ще чакаме сигнала ти — каза Мафана и стисна ръката на Кабрило. — Тази нощ ти ще спасиш един народ.

Африканските бунтовници хукнаха обратно към камионите си, които бяха спрели на около осемстотин метра от Хуан. След малко се чу звукът на запалените двигатели. Хуан провери отново възлите, докато чакаше, и се наведе леко назад, за да поеме рязкото дръпване.

За негова чест шофьорът на колата, която го теглеше, натискаше внимателно газта. Тристаметровото найлоново въже се изпъна, когато камионът потегли внимателно напред. Кабрило се отпусна още назад и привързаното за кръста му въже започна да го тегли. Пластмасовата вложка в парашутната раница, която беше използвал за параски, засъска по пясъка, докато теглещият камион набираше скорост. Парашутът се отърси от пясъка, с който беше зарит, и когато скоростта стигна двадесетина километра в час, крилото започна да се пълни с въздух. То се стрелна нагоре и дръпна ремъците на Кабрило, но още не се движеха достатъчно бързо, за да създаде тягата, която да го издигне над земята.

Въжето беше много дълго и Кабрило знаеше, че ако сега падне, шофьорът никога няма да успее да го види. Щеше да го влачи по земята, докато не съумее някак си да се развърже. За да запази равновесие, трябваше да се отпусне много назад и с увеличаването на скоростта на камиона напрежението във вървите се усилваше с всяка изминала минута.

Хуан се стрелна наляво, за да избегне скала, едва не се блъсна в друга и почти падна назад, когато плочката се хлъзна встрани. Той вдигна и двата си крака, за да нагласи импровизираната ска под себе си, като разчиташе, че частично надутият парашут ще му дари миг спокойствие. Действията му едва не го смъкнаха обратно на земята, но той успя да се задържи на крака и отново да намери центъра на тежестта.

Камионът се движеше с тридесетина километра в час, после вдигна четиридесет. Краката и коленете на Хуан го боляха, но изведнъж престана да ги усеща. Вече беше във въздуха.

Под крилото минаваше достатъчно въздух, за да повдигне неговата и на екипировката му тежест. Камионът продължи да ускорява и Хуан се издигна още по-високо. Скоро високомерът на китката му отчете шестстотин метра. Полетът беше вълнуващ.

— Парашутизъм, параскиорство, парапланеризъм — засмя се той. — И всичко това в един-единствен ден.

Хуан използва джобното ножче, за да среже въжетата, които държаха за изкуствения крак плочката, която използваше като ска. Щеше му се да запази масленозелената пластмаса за спомен, но не можеше да си го позволи, ако искаше да кацне безопасно.

Въжето не беше напълно опънато, но полетът му беше относително гладък, макар и не толкова, колкото би бил зад някоя моторница в който и да е курорт по света, защото парапланеризмът беше станал популярен по цял свят. От време на време камионът под него хлътваше в някоя долина и го дръпваше като пакостливо дете хвърчилото си. Все пак не беше толкова зле.

Кабрило сам трябваше да реши кога да се освободи от буксирното въже. Зад него първата лека руменина на настъпващата зора оцвети кобалтовосиньото небе.

Знаеше от бойния инструктаж на „Орегон“, че слънцето ще изгрее след петнадесет минути. Но когато пустинята започна да се оцветява в розово, той започна да различава очертанията на крепостта в Дяволския оазис, която се издигаше на около километър и половина. Без да се замисля, освободи въжето, завързано за карабинера на бронежилетката. То се изплъзна от ръцете му, когато парашутът го издигна още три и повече метра, защото камионът вече не го теглеше.

Един от хората на Мафана имаше задачата да следи падането му и да подаде знак на камионите да спрат, за да не бъдат забелязани от постовите в затвора. Мъжете разполагаха с броени минути, за да заемат позиции.

Хуан опъна надолу халките, за да остане колкото може повече време във въздуха, докато вятърът го носеше към стария зандан. Щастието му се усмихна за пореден път. Ако вятърът се запазеше, той щеше да има достатъчно височина, за да планира и да кацне на покрива на затвора.

Вятърът дори се усили и го понесе като лист. Хуан подръпна халките и измени леко курса, за да остане затворът между висящите му надолу стъпала. Когато прелетя над стените на Дяволския оазис, небето още беше тъмносиньо и никой не вдигна тревога. Той изкара въздуха от парашута, докато се спускаше, и кацна толкова леко, сякаш слезе от последното стъпало на стълбище.

Обърна се и бързо сви парашута на вързоп, за да не отлети във вътрешния двор на затвора. Свали окачващата система и раницата със запасните гранати и ги използва като тежести, които да задържат парашута на място. Махна автомата от гърба си и внимателно надникна през ръба на покрива, за да огледа. Забеляза къде предишният екип беше спуснал въжета, за да проникне в затвора. Те бяха отрязани, но болтовете бяха останали навити в дебелия дървен покрив. Когато надникна през ръба към външната страна на затвора, Хуан видя мястото, където пясъкът беше разринат, и забеляза следите на мотоциклетите. Две от тях водеха към главния портал, а третата, тази на Линк, изчезваше в далечината. Имаше и други следи. Ако се съдеше по размера им, бяха на джип и вървяха на изток.