Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Еди разтриваше челюстта си, където Сюзън Донливи го беше ударила неумело, щом приятелите й я свестиха. Един пазач, който в този момент минаваше покрай килията и го видя какво прави, се изхили подигравателно.

Еди прецени, че в затвора има около стотина въоръжени мъже, и сега, когато адреналинът се бе уталожил и той разполагаше с време да обмисли положението, разбра защо са толкова много. Хората гледаха на Моузис Ндебеле като на вероятен спасител на страната, а управляващите бандити щяха да направят всичко възможно, за да го накарат да млъкне. Ако го държаха в затвор в Зимбабве, той щеше да се превърне в притегателен център за своите последователи. Обаче тук никой не можеше да го намери. Можеха да го държат затворен колкото си искат.

Зачуди се как е възможно Мерик и Ндебеле да се окажат на това място по едно и също време и предположи, че тук има някаква връзка, но не можа да измисли каква би могла да бъде. Вероятно Даниъл Сингър бе сключил някаква сделка с правителството на Зимбабве, за да използва стария затвор.

Вече бяха минали няколко часа, откакто ги откриха. Линк не беше доведен в блока с килии, значи бившият тюлен сигурно бе избягал с някой от мотоциклетите. Еди изпита облекчение. Офицерът, който отговаряше за затвора, бе обявил, че екипът на Корпорацията ще бъде разстрелян призори. Нямаше нужда Линк да се жертва без нужда, щом имаше възможност да избяга.

Еди реши, че след като председателят е някъде в пустинята, Линкълн на път към Тайни Гундерсон и д-р Хъксли, а „Орегон“ на повече от триста километра от тук, вероятността да бъдат спасени беше малка. Имаха нужда от цяла ескадрила хеликоптери, за да проведат въздушно нападение, а единственото превозно средство, което в момента беше на борда на кораба, бе мотоциклетът на Линк, така че за прекосяване на пустинята и дума не можеше да става.

Еди беше постъпил в ЦРУ веднага след колежа и бе прекарал по-голямата част от следващите петнадесет години, като влизаше и излизаше от Китай, създавайки мрежа от информатори, която позволи на Съединените щати да поддържат нелеките си отношения с Поднебесната империя. През пролетта на 2001 г., когато китайците държаха екипажа на един шпионски самолет ЕП-3, той пристигна в Хайнан с подводница, за да предава информация, с което предотврати превръщането на кризата във война. Маневрираше с лекота край китайската тайна полиция, една от най-резултатните в света, защото беше добър в работата си. Затова оцени иронията да бъде заловен от третокласната преторианска гвардия на някакъв африкански диктатор.

Но въпреки неблагоприятните условия Еди продължаваше да вярва, че Хуан Кабрило ще намери начин да го спаси. Двамата бяха служили в ЦРУ по едно и също време, не се бяха срещали, докато не напуснаха едновременно правителствената служба. Това не означаваше, че Еди не беше чувал за Кабрило. Хуан лично беше изпълнил някои от най-трудните задачи в историята на управлението. Тъй като говореше свободно испански, арабски и руски, мисиите му бяха в някои от най-трудните страни на света. В Ленгли за него се разказваха легенди. Репутацията и светлорусата коса му спечелиха прякора господин Фелпс, името на главния герой от телевизионния сериал „Мисия: невъзможна“. Досега Кабрило се беше справял с всичко, независимо дали ставаше дума за преследване на наркотрафиканти от Колумбия в Панама или за инфилтриране на терористична група в Сирия, която се опитва да вдигне във въздуха израелския Кнесет с отвлечен пътнически самолет.

За това ако имаше човек, който можеше да ги измъкне от този ад само за няколкото часа до съмване, Еди бе сигурен, че този човек е Хуан.

Лъч на фенерче проряза тъмнината и заслепи Кабрило. Зад ослепителната светлина чу как щракат затворите на автоматите. Остана неподвижен. Следващите няколко секунди щяха да решат дали ще остане жив, или ще умре. Единият от мъжете се приближи, насочил голям револвер срещу Хуан. Ако не бъркаше, това беше някакъв древен „Уебли“. Мъжът беше по-възрастен от Хуан, вероятно около петдесетте, и сред ситните къдри по главата му се виждаха и бели косми. Челото му беше покрито с бръчки.

— Кой си ти? — попита той подозрително.

— Казвам се Хуан Родригес Кабрило. — Съдейки по възрастта на мъжа и по това, че всички бяха въоръжени, а и защото се движеха по посока на Дяволския оазис, Хуан реши да рискува. — Искам да ви помогна да спасите Моузис Ндебеле.

Ръката на непознатия стисна по-здраво ръкохватката на револвера, а черните му очи останаха непроницаеми на непостоянната светлина. Хуан продължи, като същевременно се молеше да не е сбъркал с преценката си за намеренията на тези хора.