Клайв Къслър - Брегът на скелетите

Със заловени съекипници, заплашвани от разстрел на разсъмване, Линк попитал Макс какво да прави. Пазачите сигурно щели да проверят всяко кътче в затвора и да го открият само след няколко минути. Би могъл да опита да се сражава или да избяга с един от кросовите мотоциклети…

— Какво му нареди? — попита Хуан.

— А ти какво мислиш?

— Сигурно му е било страшно кофти да ги остави, но това е единствената разумна възможност.

— Сега е много разстроен.

— Следиш ли го?

— Намира се на около тридесет и два километра от мястото, където Тайни се е приземил, и се движи с около петдесет километра в час. За твое сведение досега си изминал шейсет и четири километра.

Идеята беше абсурдна, но въпреки това Кабрило попита:

— На колко километра съм от самолета?

— Над двеста и двадесет — отговори му Макс.

Щеше да се съмне, преди да успее да преодолее и половината от това разстояние, а когато слънцето се покажеше, трябваше да се зарови, за да се предпази от обезводняване. Другата възможност беше да намери място, където Тайни би могъл да кацне, но досега не беше видял нищо друго, освен меки дюни, които не биха издържали дори лек самолет, да не говорим за двумоторната товарна машина, която бяха наели за десанта.

— Ако не са проследили Линк — каза Хуан, — искам да чака с Тайни и Хъкс.

— План ли имаш?

— Не, просто разполагам силите в случай, че измисля нещо.

И двамата не се съмняваха, че това ще стане.

Това се бе случило преди два часа. Двата най-дълги часа в живота на Кабрило.

Той отпусна дясната халка, когато вятърът промени посоката си, излетя над гребена на пясъчна дюна и остана във въздуха в продължение на тридесетина секунди, преди отново да докосне земята. Уби сътресението с протестиращите си колене и се стрелна надолу по пясъчния склон. Досега следите от гумите бяха от дясната му страна, но след смяната на посоката на вятъра той се носеше успоредно на тях, а после малко по-вляво. Приготви се да лавира, но беше повлечен нагоре по друга издигаща се високо, планина от пясък, която му се стори най-високата досега. Инерцията му отслабна, докато вятърът се бореше да преодолее триенето на пластмасовата плочка в пясъка и той трябваше с усилие да пази равновесие, за да не падне.

Никога в живота си не се беше чувствал толкова изтощен, замаян от напрежението, което отслабваше рефлексите и караше съзнанието му да копнее за сън.

Скоростта на парашута падаше. Това го принуди да се наклони назад толкова много, че задникът му почти докосваше земята. Точно реши, че вятърът ще спре напълно и ще трябва да се изкатери пешком по хълма, когато друг порив напълни парашута, вдигна Кабрило на крака и го прехвърли през върха на дюната.

За негов ужас пред очите му изскочиха четири камиона, подредени в подножието й, с насочени фарове към петия, чийто преден капак беше отворен. Около развалената машина се бяха струпали мъже. Двамина бяха стъпили на бронята на камиона и се бяха навели над двигателя. Хуан бе възнамерявал да се доближи внимателно до камионите и да определи какви са хората и какво правят толкова навътре в пустинята, преди да установи контакт с тях.

Поривът на вятъра, който толкова любезно го беше прехвърлил през гребена на дюната, сега щеше да го стовари право в средата на техния лагер. Той трескаво изкара въздуха от парашута си и падна обратно на земята с напразната надежда, че ще може да се прехвърли обратно през гребена, преди да са го забелязали. Стовари се върху мекия пясък и се затъркаля надолу към основата на хълма в кълбо от найлон и парашутни върви.

Падна в подножието на дюната с парашут, стегнато увит около тялото му като бинтовете на мумия, и уста и нос пълни с пясък. Започна да плюе и духа, за да почисти дихателните си пътища, но колкото и да се мъчеше, не можа да освободи ръцете си, за да среже найлона.

Наложи му се да гледа безпомощно, докато четирима от мъжете се затичаха към него с готови за стрелба АК-47.

— Здравейте, момчета — провикна се Хуан весело, щом наближиха. — Може ли да ми помогнете да се измъкна от тук?

След като им взеха оръжията, радиостанциите и останалото оборудване, Еди, Майк и Ски бяха захвърлени в съседни килии в блока, който зимбабвийските войници използваха, за да пазят Моузис Ндебеле. Джефри Мерик беше отведен от група цивилни, които според Еди напълно съответстваха на представата му за фанатизирани природозащитници. Човек не можеше да различи какъв е полът им заради дългите коси. Силният мирис на пачули не можеше да скрие вонята на марихуана, която дрехите им бяха попили.