Клайв Къслър - Корсар

Преследваше тази колекция от години и бе използвал значителния си чар, както и солиден чек, за да се увери, че тя няма да бъде предадена на правителството и тикната в смотаните му архиви. Ако писмата се окажеха безинтересни, щеше да задържи копията за справки и да дари оригиналите, за да се възползва от данъчните облекчения.

Погледна през прозореца. Движението към националната столица бе кошмарно, както обикновено, но Хюго Мълхоланд, негов шофьор и помощник от дълги години, се справяше добре. Ролсът се плъзгаше по магистрала 95 елегантно, сякаш бе единствената кола на пътя.

Колекцията бе минала през ръцете на няколко поколения от семейство Стюарт, но фамилията, която ги притежаваше в момента, вече умираше. Единственото дете на Мери Стюарт Килпатрик, чиято къща Пърлмутър тъкмо бе напуснал, не се интересуваше от писмата, а единственият й внук страдаше от аутизъм. Свети Джулиан не съжаляваше за сумата, която бе платил, тъй като тя щеше да отиде за момченцето.

Писмото, което четеше в момента, бе до военния министър Джоел Робъртс Пойнсет и бе написано по време на първото назначение на Стюарт във филаделфийската флота между 1838 и 1841 година. Съдържанието му бе доста сухо: списък на нужните провизии, напредък на ремонта на една фрегата, бележки за качеството на получените платна. Макар Стюарт да бе компетентен в работата си, от писмото си личеше, че определено предпочита да е капитан на кораб, отколкото да отговаря за корабостроителницата и доковете.

Пърлмутър остави писмото настрани, лапна един ордьовър и отпи поредната глътка шампанско. Прелисти още няколко писма и се спря на едно, написано до Стюарт от боцмана, който бе служил под командата му по време на Берберските войни. Почеркът бе ужасно труден за разчитане, а авторът, някакъв си Джон Джаксън, изглеждаше доста неграмотен. Припомняше си участието си в опожаряването на „Филаделфия“ и последвалата битка с пиратския кораб „Сокол“.

Свети Джулиан бе запознат с тези геройства. Беше чел доклада на капитан Дикейтър за опожаряването на американската фрегата, макар той да не съдържаше много материал за битката със „Сокол“, с изключение на отчета на Стюарт за военното министерство.

Зачетен в писмото, Джулиан почти усети мириса на барут и чу виковете на моряците, когато „Сокол“ примами „Сирена“, а после я изненада с неочакван обстрел.

В писмото Джаксън разпитваше адмирала за съдбата на втория командир на бригантината Хенри Лафайет. Пърлмутър си спомни, че младият лейтенант бе скочил на борда на пиратския кораб миг преди оръдията му да изгърмят и вероятно бе убит, тъй като за връщането му никога не бе искан откуп.

Продължи да чете и интересът му засили, когато осъзна, че е грешил. Джаксън бе видял как Лафайет се бие с пиратския капитан и двамата бяха паднали през борда заедно. „Момъкът падна в морето с онзи негодник Сюлейман Ал Джама“.

Името стресна Пърлмутър. Не го изненада историческият факт — той бе чел някъде името на капитана на „Сокол“. Това, което го развълнува, бе съвременното му превъплъщение: Сюлейман Ал Джама бе военното име на терорист, издирван почти толкова усърдно, колкото Осама Бен Ладен.

Днешният Ал Джама бе участвал в няколко видеозаписа на обезглавяване и бе вдъхновението на безбройни самоубийци бомбаджии в Близкия изток, Пакистан и Афганистан. Коронното му постижение бе нападението над отдалечен пакистански военен пост, по време на което бе избил над сто войници.

Свети Джулиан зарови из писмата, за да види дали Стюарт е отговорил и задържал копие от писмото, както бе правил обикновено. И да, следващото писмо в купчината бе адресирано до Джон Джаксън. Историкът го прочете първо светкавично, после се зачете бавно. Отпусна се на облегалката и кожената седалка изскърца под тежестта му. Зачуди се дали има някакви съвременни изводи от прочетеното, но реши, че вероятно няма.

Тъкмо се канеше да се заеме със следващото писмо, когато нещо го накара да се замисли. Ами ако правителството можеше да използва тази информация? Какво би им донесла тя? Вероятно нищо, но Свети Джулиан реши, че не той трябва да вземе решението.

Обикновено, когато се натъкваше на нещо интересно в проучванията си, той го предаваше на добрия си приятел Дърк Пит, директора на Националната морска агенция, но не беше сигурен дали това писмо попада в нейната сфера на влияние. Пърлмутър беше старо вашингтонско куче и имаше връзки из целия град. Знаеше на кого точно да се обади.