Клайв Къслър - Корсар

Майк подкара в прохода между хълмовете, сенчест и много по-прохладен от нажежената пустиня. Пътят се виеше между склоновете около километър, после излязоха от другата страна. Все още не се виждаше дим и нищо не сочеше, че самолетът се е разбил.

Като се имаше предвид колко ниско бе летял, вече трябваше да е на земята и Алана се надяваше, че се е приземил безопасно.

Продължиха напред още около час. Знаеха, че вече са преминали немаркираната граница и че сега се намират нелегално на либийска територия. Единственото успокоение за Алана бе, че Грег знае арабски. Ако се натъкнеха на граничен патрул, той щеше да се заеме с успешното им измъкване.

Пустинята се надигаше и спускаше в безкрайни дюни, които излъчваха страхотна жега. Маранята втечняваше хоризонта. Пикапът изкачи поредния хълм и Майк внезапно скочи на спирачката, даде на заден, обърна и се извъртя да погледне назад.

— Какво има? — извика Алана, докато се спускаха стремглаво по склона, който бяха изкачили само преди секунди.

Отговорът дойде не от Майк, а от Грег:

— Патрул.

Алана най-после също видя военния джип на хълма. Зад зловещата картечница на покрива се бе подал войник. С високото си окачване, мощните гуми и здрава кабина джипът бе напълно подходящ за пустинята.

— Спри, Майк — извика Грег над воя на мотора. — Бягството само ще влоши положението.

За миг Майк Дънкан изглеждаше раздвоен, после кимна. Знаеше, че Чафи е прав. Свали крак от газта, натисна спирачката, загаси двигателя и отпусна ръце на волана.

Джипът на либийския патрул спря на двадесетина метра от тях и картечницата ги взе на прицел. Задните врати се отвориха и от тях изскочиха четирима войници с камуфлажни униформи и калашници в ръце.

Алана никога не бе изпитвала подобен страх. Всичко се случваше прекалено внезапно. В един миг бяха сами, а в следващия гледаха в дулата на оръжия.

Либийските войници крещяха и размахваха автоматите, подканваха ги да слязат от пикапа. Грег Чафи се опитваше да им говори на арабски, но усилията му нямаха ефект. Един войник отстъпи назад и обсипа земята с автоматен откос.

Изстрелите бяха оглушителни и Алана изпищя.

Тримата вдигнаха ръце над главите си в универсалния знак за предаване. Един от войниците сграбчи Алана за ръката и я издърпа от пикапа. Майк се надигна, за да протестира срещу това грубо отношение, и получи удар с приклад в рамото.

Алана се просна на земята. Грег скочи от задната седалка, вдигнал високо ръце, и каза на арабски:

— Не знаехме, че сме навлезли в Либия.

— Кажи им за самолета — обади се Алана, докато се надигаше.

— Добре. — Чафи се обърна към войниците. — Видяхме самолет, който щеше да се разбие всеки момент. Искаме да помогнем.

Никой от войниците, нямаше пагони, но един, който явно бе командирът, попита:

— Къде видяхте това?

Грег изпита облекчение, че поне е започнал диалог.

— Ние сме членове на археологическа експедиция, която работи в Тунис. Самолетът прелетя над мястото, където работехме, на не повече от… ъъъ… триста метра.

— Видяхте ли го да се разбива?

— Не. Помислихме, че е кацнал в пустинята, защото не видяхме дим.

— Добра новина за вас.

— Тоест? — попита Грег.

Либиецът пренебрегна въпроса му и отиде до джипа. Върна се след минута с белезници в ръце.

— Какво правите? — попита Алана на английски, когато един от войниците я сграбчи изотзад за рамената. — Не сме извършили нищо нередно.

Но топлата стомана щракна около китките й.

Алана се извъртя и заплю войника в лицето. В отговор той я шамароса с такава сила, че я просна на земята.

Майк блъсна войника, който се канеше да му сложи белезници настрани, и тръгна да помогне на Алана, но водачът на патрула извади пистолета си и спокойно простреля тексасеца между очите.

Майк Дънкан се свлече на две крачки от Алана. Зашеметена от удара и от ужас, тя не можеше да направи абсолютно нищо, освен изумено да гледа третото око в челото му.

Усети, че я вдигат и набутват в патрулния джип. Грег Чафи също изглеждаше в шок, когато го стовариха на пейката до нея. Вътрешността на джипа бе по-гореща дори от пустинята, а положението се влоши още повече, когато метнаха върху главите им тъмни торби.

Платът попи сълзите на Алана.

Хотел „Коринтия баб Африка“, Триполи, Либия

Щом секретарката отвори вратата на кабинета и отстъпи настрани, посланик Чарлз Муун се надигна иззад бюрото си и в знак на уважение посрещна госта си в средата на застланата с мокет стая.