Клайв Къслър - Корсар

Грег спря радостните си викове, заслони очи с ръка и се завъртя да проследи пътя на повредения правителствен самолет.

Алана ахна, когато осъзна какъв е самолетът и кой е на борда му.

Съсредоточен върху изкачването, Майк Дънкан не забеляза нищо и когато Алана стреснато си пое дъх, попита:

— Какво има?

— Качи ни горе колкото се може по-бързо!

— Действам по въпроса. За къде толкова бързаш?

— Самолетът на държавния секретар ще се разбие всеки момент.

Разбира се, Майк не можеше да направи нищо. Бяха оставени на милостта на бавно въртящата се макара.

— Виждаш ли нещо? — извика Алана на Грег.

— Не — отговори той. — Самолетът мина над хълмовете на два километра от тук. Не виждам дим, нито нещо друго. Може пък пилотът да успее да го приземи безопасно.

В продължение на осем изпълнени с агония минути пикапът бавно се изкачваше по склона. Грег продължаваше да докладва, че не вижда дим.

Най-после стигнаха горе. Грег откачи куката от въжето и го разви от огромния къс варовик. Въжето бе издълбало дълбока бразда в мекия камък и му се наложи да запъне крак в скалата, за да го размотае.

— Може пък да е кацнал в Либия — измърмори Майк.

— Какво? — попита Алана.

— Казах, че може да е кацнал от другата страна на границата, в Либия — повтори Майк достатъчно високо, за да го чуе и Грег.

Алана беше шеф на екипа, но погледна Грег, за да чуе мнението му. Подозрението й, че Чафи е от ЦРУ, го правеше експерт в подобни ситуации.

— Може да сме единствените хора на осемдесет или повече километра — каза Грег. — Ако успеят да се приземят, може да има ранени, а ние разполагаме с единственото превозно средство наоколо.

— За кого работиш наистина? — попита Алана.

— Губим време.

— Грег, това е важно. Ако се наложи да влезем в Либия, трябва да знам за кого работиш.

— Добре де, за Агенцията. ЦРУ. Работата ми е да ви държа под око и тримата. Е, двамата, тъй като милият доктор Бъмфорд не е напускал лагера, откак пристигнахме. Позна самолета, нали?

Алана кимна.

— Значи знаеш кой е на борда.

— Да.

— Готова ли си да я оставиш да умре, защото се страхуваш, че може да се натъкнем на либийски патрул? По дяволите, те я поканиха. Няма да ни направят нищо, ако се опитаме да я спасим.

Алана погледна Майк Дънкан. Лицето на суровия тексасец представляваше безизразна маска.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Не съм герой, но смятам, че трябва да проверим какво става.

— Да вървим тогава — отсече Алана.

Потеглиха през пустинята. Все едно се движеха по повърхността на луната. От реката до хълмовете, които бе споменал Грег, нямаше нищо, освен камъни и пясък. Толкова навътре в пустинята можеха да оцелеят само някои насекоми и гущери, а те бяха достатъчно разумни да се крият в дупките си през кошмарно горещите следобеди.

Грег се опита да се свърже с началниците си по специалната правителствена комуникационна система, като онази, използвана от военните, но нямаше резултат. Смени батерията на сателитния телефон с нова и изръмжа:

— Проклет боклук! Тридесет милиарда годишен бюджет и ме пращат на мисия с петгодишен телефон, който не работи. Трябваше да се сетя всъщност. Чуйте сега: на тази мисия не бе даден приоритет. Ако намерим документите на Ал Джама, чудесно. Но ако не успеем, конференцията все пак ще се проведе.

— Но Кристи Валеро каза…

— Каквото е било необходимо, за да те накара да се съгласиш да дойдеш. Виж сега, ние с Майк знаем от конните надбягвания, че понякога се случва и неочакваното, но това си е фарс още от първия ден. За мен тази мисия е наказание, задето се прецаках в Багдад преди няколко месеца. За вас… нямам представа. Но са ме изпратили тук със скапано оборудване, а това говори много.

След спонтанния му изблик продължиха мълчаливо и с развалено, настроение. Алана се разкъсваше от мисли върху казаното от Грег и онова, което щяха да открият, когато стигнеха до самолета на секретар Катамора. И двете възможности бяха мрачни. Никога не се бе срещала с Фиона Катамора, но й се възхищаваше безмерно. За нея тя бе моделът, от който Америка се нуждаеше. Мисълта, че може да загине при самолетна катастрофа, бе направо ужасяваща.

Но размислите върху думите на Грег също бяха прекалено болезнени, така че тя реши, че той просто греши. Може пък миналото му да го бе направило толкова циничен. Кристи Валеро и Свети Джулиан Пърлмутър й бяха представили убедителни доводи. Ако успееха да подкопаят оправданията на радикалните ислямисти за убийствените им действия, вероятно щяха да постигнат неимоверен успех във войната срещу тероризма. Алана бе абсолютно убедена, че тази мисия, макар и крайно несигурна, е изключително важна за предстоящата мирна конференция, и не й пукаше какво мисли по въпроса Грег.