Клайв Къслър - Корсар

— Бакшиш — обясни Грег спокойно.

Алана пребледня.

— Ами ако беше отказал и бе съобщил за предложението ти?

— Ние сме в Близкия изток. Но наистина можеше да си имаме неприятности.

— Но… — Алана замълча, не знаеше какво да каже.

Винаги бе живяла по правилата. Никога не бе преписвала на изпит, докладваше за всеки получен цент в данъчните си декларации и шофираше с определената максимална скорост. За нея светът бе в бяло и черно, което опростяваше нещата от една страна и ги усложняваше от друга. Винаги се чувстваше удобно с етичните си избори, но бе принудена да живее в общество, което вечно търсеше сива среда, за да избегне отговорност.

Не беше наивна, но просто не можеше да си позволи корупция в живота си. Никога дори не би си помислила да подкупи представителя на археологическото министерство в Тунис, защото това бе нередно.

От друга страна, определено не можеше да не се възползва от възможността, която й предоставяха действията на Грег. И така, отново бяха на път, твърдо решени да намерят начин да минат отвъд бързеите. Надяваха се, че тайната база на Сюлейман Ал Джама се крие някъде в пустинята зад тях.

Пикапът бе натоварен с достатъчно вода и храна за три дни. Бяха взели само една палатка, но Алана се чувстваше удобно в компанията на другарите си, така че това нямаше да е проблем. В каросерията имаше варел с петдесет галона гориво. Трябваше да им стигне за петстотин километра, в зависимост от това колко щяха да използват за сондата.

Никой не гледаше оптимистично на шансовете. Бързеите бяха прекалено стръмни, за да може през тях да мине кораб. Но те бяха отчаяни. Мирната конференция в Триполи наближаваше. Алана знаеше, че държавният секретар лети в същия ден към Либия за предварителни преговори, а това засилваше напрежението.

— Трябва ли да уцелваш всяка дупка и камък? — попита Грег от задната седалка.

— Всъщност да — спокойно отговори Майк.

Грег се размърда и се премести зад Алана.

— Добре, тогава ги уцелвай с левите гуми.

Беше поредният ясен слънчев ден, което означаваше, че температурата надвишава четиридесет градуса. Спряха за обед и Алана извади студени бутилки вода от охладителя и даде на мъжете сандвичи. Бяха изминали сто километра, а бързеите бяха на още петдесет.

— Какво мислиш за онова там? — попита Майк с пълна уста и посочи със сандвича си на километър напред, където ерозията бе изронила стръмните скали на брега.

— Шестдесет градуса или малко по-стръмно — отбеляза Грег.

— Ако открием горе нещо, за което да се вържем, може и да успеем да се изкатерим с макарата.

— Да опитаме — каза Алана.

Веднага щом приключиха с обеда — горещината го правеше непривлекателен за всички — Майк подкара пикапа натам. Отблизо наклонът изглеждаше по-стръмен от първоначалната им преценка, а височината — десетина метра повече. Майк подкара пикапа, но постепенно задните колела забуксуваха и започнаха да вдигат облаци прах. Алана и Грег скочиха на земята. Алана започна да развива стоманеното въже от монтираната на предницата макара, а Грег Чафи, най-здравият в екипа, се зае със задачата да изкатери наклона. Туристическите му обувки сриваха малки лавини пръст и камъчета при всяка стъпка и той бързо се видя принуден да си помага с ръце. Изруга, когато сламената му шапка отлетя и се търколи надолу, закачи куката за колана си и продължи нагоре, като дереше пръстите си по грубите камъни.

Минаха почти десет минути, докато стигне до ръба. Ризата му бе подгизнала от пот, плешивото петно на темето му пареше. Изчезна от погледите им за момент, но след малко се появи и извика:

— Вързах въжето за една скала. Давай, Майк. И да не ми забравите шапката.

Алана грабна сламената шапка и се качи. Майк подкара на първа скорост, даде газ и задейства макарата. Пикапът започна бавното си изкачване по стръмния склон. Алана и Майк се спогледаха ухилено, а Грег изрева триумфално.

Сянката, прекосила лицето на Алана за миг, привлече вниманието й и тя вдигна очи към небето. Очакваше да види ястреб или лешояд.

Огромен самолет минаваше на по-малко от триста метра над тях. Най-странното бе, че не се чуваше почти никакъв шум, сякаш двигателите не работеха… а освен това самолетът се плъзгаше надолу. Алана не знаеше за летища в този район, поне от тази страна на либийската граница, и предположи, че самолетът си има неприятности.

Докато самолетът се отдалечаваше, забеляза две подробности. Огромна назъбена дупка близо до опашката и думите, изписани на корпуса: „СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ“.