Клайв Къслър - Корсар

— Как така не можеш да се свържеш с никого? Преди две минути говорихме с Триполи.

— Не знам — отговори объркано вторият пилот. — Радиото просто изключи.

— Не се тревожи за него сега. Помогни ми. По дяволите, левият двигател изгасна. Опитай да го…

Внезапно интеркомът изключи.

— Ще се пребием ли? — попита Грейс.

Стоеше до Фиона и двете се прегръщаха уплашено като малки момиченца в къща с духове.

— Не знам — отговори Фиона много по-спокойно, отколкото се чувстваше.

Вътрешностите й потръпваха, дланите й бяха изпотени.

— Какво стана?

— Не знам. Нещо механично сигурно.

Този отговор въобще не я задоволи. Нямаше причина самолетът да почне да пада в момент, когато и двата му двигателя работеха. А той можеше да лети и само с единия. Нещо друго бе причинило внезапното падане. И какъв беше този силен трясък? Първата й и единствена мисъл бе, че са ударени от ракета, предназначена да повреди самолета, а не да го унищожи.

Стремглавото падане се забави. Пилотите бяха успели да възвърнат достатъчно контрол и самолетът вече не падаше така лудешки… но все пак бе прекалено бързо.

Фиона и Грейс се добраха до главния салон и се закопчаха в големите кожени кресла. Секретар Катамора опита да успокои хората си. Искаше й се да може да направи нещо повече, за да облекчи ужаса им, но истината бе, че едва овладяваше собствените си емоции. Страхуваше се, че ако продължи да говори, ужасът й ще изригне като лава от вулкан.

— Дами и господа — обади се вторият пилот, — не знаем какво се случи преди малко. Един от двигателите ни не работи, а другият едва се справя. Ще се наложи да се приземим в пустинята. Не искам никой да се тревожи. Полковник Маркам е правил това и преди, по време на първата война в Залива. Щом дам сигнал, искам всички да заемете поза за аварийно кацане. Сведете глави между коленете си и обвийте ръце около тях. Веднага щом самолетът спре, стюардът да отвори вратата на салона. Охраната на секретар Катамора трябва да свали от самолета първо нея.

На борда имаше само един агент. Останалите от екипа на Фиона, както и няколко души от персонала й, бяха в Либия вече от седмица и подготвяха пристигането й.

Агентът, Франк Магуайър, разкопча предпазния си колан и се настани между Фиона и вратата. Когато му дойдеше времето, щеше да грабне Фиона и да я изнесе през вратата за секунди.

Стиснала ръката на Грейс, Фиона започна да прави нещо, което бе забравила през последните години — да се моли. Но не за живота им. Молеше се, ако най-лошото се случи и загинат при катастрофата, мирната конференция да завърши успешно. Лишена от егоизъм до края, секретар Катамора се тревожеше повече за мира, отколкото за собствения си живот.

Под тях бе безлюдната пустиня. Самата тя не беше пилот, но все пак знаеше, че въпреки уверенията на пилота шансовете им не са големи.

— Добре — обади се вторият пилот. — Кацаме. Заемете позиции и се дръжте здраво.

— Какво е… — почна пилотът.

Интеркомът замълча. Нямаха представа какво е видял пилотът — а и бездруго беше по-добре да не знаят.

Пикапът подскачаше по отрупаното с кръгли камъни старо речно корито. Можеха да заобиколят някои, но други им се налагаше да отместват — бавна и наистина тежка работа.

Предишната вечер в лагера говориха с тунизийския представител, който вярваше, че издирват римска мелница. Обясниха му, че връщането при разкопките всяка вечер е ненужно усложнение. Помолиха го да им разреши да останат извън лагера няколко дни, показаха му сателитния телефон на Грег Чафи, който щеше да им осигури постоянна връзка с основния археологически екип.

Истинските членове на екипа напредваха бързо в разкопките, но хората на Алана все още нямаха никакъв резултат от упоритата си работа. Надяваха се, че ако могат да останат в пустинята по-дълго, ще успеят да открият следата на берберския пират Сюлейман Ал Джама.

Единственото, което поддържаше духа на Алана, бе ежедневната размяна на имейли със сина й във Финикс. Тя не спираше да се възхищава на напредъка в технологията. По време на първите си разкопки в пустинята в Аризона, която се намираше едва на триста километра от университета, се бе чувствала много по-изолирана, отколкото сега в забравената от бога арабска пустош. И всичко това благодарение на съвременните сателитни връзки.

Проклетият тунизиец продължаваше упорито да отхвърля молбата им. Накрая Грег го дръпна настрани за две минути и когато се върнаха в пригодената за трапезария палатката, арабинът се усмихна на Алана и им даде разрешение, при условие че се обаждат всеки ден и се върнат след седемдесет и два часа.