Клайв Къслър - Корсар

Линк и Еди кимнаха.

Втурнаха се в трюма и Кабрило изкрещя:

— Пожар! Пожар!

Диди и придружителите му вдигнаха погледи от пикапа, който оглеждаха.

— Какво става? Къде?

— Пожар! Дим! — извика Хуан. — Навсякъде! — Говореше арабски със саудитски акцент, който сигурно звучеше странно на сомалийците.

Диди погледна варелите с амониев нитрат. Хуан не бе сигурен дали сомалиецът иска да ги отнесе, преди пламъците да погълнат кораба, или се притеснява, че може да се взривят. В трюма вече се усещаше мирисът на дим.

Гласът на Линда се разнесе в слушалките под чалмата на Кабрило:

— Жените и децата се втурнаха към мостика, но много от войниците не изглеждат разтревожени.

— Вие видяхте ли пламъците? — попита Мохамед Диди.

— Ъъъ… не, господине.

Пиратът го изгледа подозрително.

— Не те познавам. Как се казваш?

— Фарук, господине.

— Откъде си?

Хуан не можеше да повярва на ушите си. На кораба бушуваше потенциален пожар, Диди бе видял дима, а искаше да чуе биографията му.

— Господине, няма време…

— О, добре. Да видим какво ви е уплашило толкова. Някой вероятно просто е изгорил храна в кухнята.

Хуан махна на Еди да ги поведе по коридора към стълбището. Диди обаче вървеше в средата на антуража си и като че ли изобщо не бързаше. Еди погледна назад точно преди да пристъпи през херметически затварящата се врата и Кабрило му кимна.

В мига, когато Мохамед Диди прекрачи прага, скритата в тавана стоманена плоча се спусна. Случи се толкова бързо, че хората зад тях нямаха време да реагират. В един миг пътят пред тях бе открит, а в следващия — стоманена бариера им пречеше да излязат от коридора.

Скритата врата намали броя на телохранителите наполовина, но те все пак бяха прекалено много за бой в затворено помещение.

— Какво става? — възкликна Диди.

Хаким си спомни историята на Малик и Азис за опразването на трапезарията и се огледа подозрително. В този кораб имаше нещо странно. Пиратът изпита непреодолимо желание да изчезне.

Двама пирати се опитаха безуспешно да вдигнат стоманената плоча. Приятелите им от другата страна тропаха по метала. Димът се сгъстяваше все повече.

— Оставете ги — извика Диди, усетил, че нещата не вървят както трябва, и поведе групата нагоре по стълбите, без да забележи, че пазачът, който бе оставил там по-рано, не е на поста си. Бързата му походка се смени с подтичване и после с решителен спринт.

„Този тип притежава инстинктите на плъх“, помисли Хуан и забави крачка, за да може да се свърже с оперативния център, без да привлича внимание.

— Линда, следиш ли ни?

— Да.

— Не можем да пипнем Диди с всичките тези телохранители. Искам да ни удариш, когато излезем на палубата. Ясно ли е?

— Ясно.

Профучаха покрай най-близкия таен вход и излязоха на главната палуба. В мига, когато стъпиха под палещото слънце, гигантска струя вода от оръдието удари Диди в гърдите. Той се просна върху хората си и събори трима. Линк стисна с огромните си ръце двамата, които бяха останали прави, и фрасна главите им една в друга. Ако искаше, можеше да им размаже черепите, но целта му бе само да ги просне в безсъзнание.

Хаким пренебрегна пороя и се вторачи невярващо в Хуан. Морската вода бе отмила, грима от лицето на Кабрило, бе смъкнала и слънчевите очила и сега го гледаха две пронизващи сини очи. Тревожният крясък на Хаким се извиси над воя на пометените от струята жени. Пиратът посегна към калашника си, но Хуан го блъсна с рамо и го заби в парапета.

Хаким обаче все пак успя да натисне спусъка.

Изтрещя рязък откос. За щастие куршумите минаха над главите на жените и децата, но превърнаха оттеглянето им в хаотично бягство, което привлече вниманието на останалите въоръжени пирати.

Хуан фрасна сомалиеца с лакът в корема и автоматът изтрака на палубата. Очите на Хаким се ококориха, устата му се мъчеше да вкара въздух в дробовете му. Кабрило го удари в челюстта с такава сила, че го запрати отвъд парапета. Погледна надолу и видя, че пиратът е извадил лошия късмет да падне не между кораба и кея, а върху ръба на рибарското корабче, което бе използвал за нападението си над „Орегон“. От начина, по който бе изкривен вратът му, Хуан разбра, че е мъртъв.

Определено изпита удоволствие.

Набута се сред паникьосаните сомалийци. Водата продължаваше да изригва от оръдието и да облива кораба. Стори му се, че тича през циклон. Никой не забелязваше бялата му кожа, с изключение на едно момченце, може би около шестгодишно, което носеше купчина чаршафи и хавлии. То отвори уста, за да изкрещи предупреждение, но Хуан го ощипа силно по ръката с надеждата да го разплаче и воят му да се смеси с този на останалите деца, крито бягаха от кораба с майките си. Вместо това обаче хлапето се просна на палубата и обви ръце около крака му. Кабрило се опита да го отблъсне, но момчето се бе впило в него със злобата на мурена. Допусна обаче грешката да се опита да захапе прасеца му и тъй като никога дори не бе чувало за зъболекар, захапа с всичка сила и успя да счупи четири от млечните си зъби. Зарева уплашено, а от устата му закапа кръв.