Клайв Къслър - Корсар

— Не можем да изтанцуваме до Диди, облечени като банда нинджи, тъй като на кораба има прекалено много въоръжени пирати. Искам да се доближим до него, без да разберат.

— И затова са нощниците, ясно.

— В суматохата просто ще се смесим с тълпата и ще изчакаме подходящия момент — обясни Хуан. — Ако Диди реши да отвори варелите с амониев нитрат и открие, че са пълни с морска вода, веднага ще усети капана и ще изчезне от кораба.

— Защо мислиш, че бързам?… Кевин, готов ли си?

Никсън отстъпи назад и огледа творението си. Зарови из чекмеджето си и подаде на Хуан и Еди пилотски очила. Цветът на кожата им вече бе идеален, но без латексови подплънки не можеше да промени чертите им. Ако разполагаше, с достатъчно време, можеше да ги превърне в двойници на Диди, но сега трябваше да се задоволи с очилата. Той кимна й отвори уста да заяви, че работата е свършена, но тримата вече излизаха.

— Линда, къде е Диди? — попита Хуан по радиото.

— Пред трюма. С него има десетина пирати, всичките въоръжени до зъби. А пиратският ни капитан, Хаким, е ухилен до уши.

— Подозирах — отвърна Хуан. — Е, няма да е задълго.

Поведе Линк и Еди към една от тайните врати в елегантния коридор. Отвори шпионката и когато се увери, че другото помещение е тъмно, отвори вратата и тримата влязоха в килер, пълен с принадлежности за чистене. Килерът бе един от многото тайни входове между двете части на „Орегон“.

Едва когато хвана дръжката, за да отвори вратата към камуфлажната част на кораба, Хуан се замисли над факта, че вероятно влизат в битка. Заля го вълна от адреналин. Старите чувства си ги имаше — страх, притеснение и вълнение, но колкото повече пъти се изправяше срещу опасности, толкова по-дълго време му бе нужно да потисне тези емоции и да спре да се разсейва с тях.

Това бе моментът, който никой от хората на Корпорацията никога не обсъждаше. Можеше да си представи ужаса на Линк и Еди, ако се обърнеше към тях и ги попиташе дали и те са уплашени като него. Това бе природата на добрия войник — способността да признае, че се страхува, но в същото време да притежава дисциплината да превърне страха в нещо полезно за битката.

Хуан не спря. Отвори вратата и пристъпи в мърлявата част на кораба. Две сомалийки минаха покрай него с отмъкнат от някоя каюта килим. Дори не го погледнаха втори път.

Тримата забързаха към стълбището. Там стоеше въоръжен пазач и когато Кабрило се опита да мине покрай него, го хвана за ръката и промърмори нещо на сомалийски.

— Трябва да говоря с господаря Диди — каза Хуан на арабски с надеждата, че мъжът знае езика.

— Не може — отвърна сомалиецът.

— Както кажеш — измърмори Хуан на английски и го зашемети със силен удар, който го просна в безсъзнание.

Докато разтърсваше ръката си, Линк и Еди завлякоха пазача под металните стълби.

— Внимавайте да не забравим тоя тип, когато всичко приключи — каза Хуан и тръгна към трюма.

Според Линда Рос Мохамед Диди бе там от три минути и още оглеждаше пикапите.

— В какво настроение е? — попита я Хуан.

— Прилича на дете в сладкарница.

— Добре. Мисля, че е време. Кажи на Макс да започне да изпомпва дима и да подготви водните оръдия. Не забравяй, че искам хората да се втурнат към брега, а не на борда, за да плячкосат още нещо.

— Ясно.

Вероятно най-чудесната от скритите черти на „Орегон“ бе фактът, че той не се задвижваше от традиционните морски дизелови двигатели. Благодарение на процес, наречен магнито-хидродинамика, двигателите използваха супер охладени магнити, за да вземат от морската вода естествени свободни електрони, които осигуряваха почти безкраен запас от електричество. После тази мощност се вкарваше в четири пулсиращи джета, които избутваха вода през блестящи тръби с векторен тласък. Революционната двигателна система можеше да придвижи единадесетте хиляди тона на кораба с почти невероятна скорост. Но за да се поддържа илюзията, че „Орегон“ е вехто корито, той имаше мърляви генератори, които изкарваха гъст дим през комина, за да симулират лошо поддържани двигатели.

Сега Макс насочи дима през вентилационната система към частите на кораба, които сомалийците мислеха, че контролират.

Докато приближаваше отворената врата на трюм номер три, Хуан видя черния дим, който нахлуваше от вентилационните решетки на ниския таван. Бяха нужни не повече от петнадесет минути, за да изпълнят кораба със задушливия газ. Откъм трюма се чуваха гласове.

— Готови ли сте? — попита Хуан.