Клайв Къслър - Корсар

В средата се намираше креслото, което наричаха „стола на капитан Кърк“. От него Кабрило имаше отличен поглед към всичко, което ставаше в Оперативния център, а от компютъра, вграден в облегалката за ръце, можеше да поеме контрола над всяка функция на борда на кораба.

— Не трябваше да им позволяваш да го правят — сгълча го Макс Хан ли, президентът на Корпорацията. — Ами ако момчетата на Мохамед Диди бяха влезли, докато тайната врата бе отворена?

— Макс, тревожиш се като баба ми. Щяхме да си върнем „Орегон“ от пиратите и да преминем на план Б.

— А план Б е?

— Ще ти кажа веднага щом го измисля — ухили се Хуан, надигна се и протегна ръце над главата си.

Кабрило имаше яко тяло, високо почти метър и осемдесет, волево загоряло лице и впечатляващи сини очи. Косата му бе подстригана по войнишки, но малко по-дълга. Бе израснал по крайбрежието на Калифорния и бе плувал цял живот, а слънцето и морската вода бяха изрусили косата му. Макар да бе минал четиридесетте, тя все още бе гъста и хубава.

Имаше покоряващо излъчване, което веднага привличаше хората. Не притежаваше шлифовката на корпоративен шеф, нито сковаността на военен. Знаеше какво иска от живота и беше убеден, че ще го получи. Освен това притежаваше безкрайна самоувереност, натрупана с дългогодишни постижения.

Макс Ханли, от друга страна, беше в началото на шестдесетте, ветеран от Виетнам. Беше по-нисък от Кабрило, с червендалесто лице и ореол рижави къдрици около оплешивяващото теме. Би могъл да свали няколко килограма, нещо, за което Кабрило редовно го подкачаше, но беше солиден като скала във всяко отношение.

Корпорацията бе рожба на мозъка на Кабрило, но твърдата ръка на Макс я бе превърнала в истински успех. Макс ръководеше ежедневните дела на мултимилионната компания, а също така бе главен инженер на „Орегон“. Ако някой обичаше кораба повече от Хуан, това бе Макс Ханли.

Въпреки седемте въоръжени пирати, които се мотаеха на кораба, и двадесет и двамата моряци, пленени в трапезарията, никой в Оперативния център не бе притеснен, най-малко Кабрило.

Сегашната операция бе планирана с безукорно внимание към подробностите. Качването на пиратите на борда безспорно беше най-критичният момент, защото никой не знаеше как ще се отнесат с екипажа — но пък разположените в предната част на кораба снайперисти държаха на прицел и седмината. Освен това моряците носеха тънки бронирани жилетки, каквито в момента Германия разработваше за НАТО.

Миниатюрни камери и подслушвателни устройства бяха монтирани из всички помещения на кораба, така че пиратите бяха наблюдавани по всяко време. Където и да отидеха, поне двама членове на Корпорацията ги следяха от скривалищата си, готови да реагират на всяка ситуация.

Старият товарен кораб всъщност бе два кораба в едно. На външен вид бе развалина, очакваща бракуване. Но това бе само фасада за прикриване на истинската му същност от митнически инспектори, пристанищни лоцмани и всеки друг, който се озовеше на борда. Разрухата бе предназначена да накара всеки, който види „Орегон“, веднага да го забрави.

Петната от ръжда бяха боядисани, боклуците, затрупали палубата, бяха поставени там нарочно. Лоцманската кабина и каютите в надстройката бяха само сценичен декор. Пиратът, който в момента стоеше зад руля, нямаше никакъв контрол над кораба. Кормчията в оперативния център получаваше информация от руля по компютърната система и правеше необходимите корекции в курса.

Всичко това бе черупка върху вероятно най-сложния разузнавателен кораб на света. „Орегон“ бе натъпкан със скрити оръжия, а електрониката му можеше да съперничи на всеки самолетоносач. Корпусът му бе брониран срещу използваните от терористите оръжия като гранатомети и базуки. В кораба имаше две миниподводници, които се спускаха през специални врати по кила, и хеликоптер „Макдонал Дъглас МД-520“, скрит от стена, проектирана да прилича на натрупани контейнери.

Що се отнасяше до помещенията за екипажа, те можеха да съперничат на най-луксозните каюти в скъп пътнически параход. Мъжете и жените от Корпорацията рискуваха живота си всеки ден, затова Хуан искаше да е сигурен, че живеят колкото се може по-удобно.

— Къде е гостенинът ни? — попита Макс.

— На приказки с Джулия.

— Коя е причината според теб? Това, че е лекарка, или че е хубавица?

— Полковник Джузепе Фарина, както показва името му, е италианец. Освен това знам, че се смята за най-добрия, така че я преследва, защото е жена. Линда Рос и останалите жени го разкараха прекалено бързо. Милата доктор Хъксли е единствената, която остана, а тъй като не може да напусне клиниката, в случай че имаме нужда от медицинска помощ, полковник Фарина има отлична публика.