Клайв Къслър - Корсар

— Проклето губене на време е въобще да имаме наблюдател с нас — изсумтя Макс.

— Е, примиряваш се със сделката, която получиш — отбеляза Хуан. — Властите не искат нещо да се обърка на делото, след като най-после пипнат Диди. Фарина е тук, за да се увери, че следваме наложените ни процедури.

Макс се намръщи кисело.

— Борба с терористи по правилата на маркиз Куинсбъри? Абсурдно.

— Не е толкова лошо. Познавам Джузепе от петнадесет години. Готин е. А тъй като няма начин за екстрадиране на Диди по легален път, понеже Сомалия няма функционираща съдебна система…

— Нито каквото и да било друго.

Хуан пренебрегна прекъсването.

— … предложихме алтернатива. Цената, която плащаме, е присъствието на Джузепе, докато откараме Диди в международни води и американският флот го поеме от нас. Диди само трябва да стъпи на кораба и работата е свършена.

Макс кимна неохотно.

— А караме предостатъчно от това, което прилича на експлозив, за да възбудим любопитството му и да го накараме да поиска да се увери лично.

— Точно така. Подходяща стръв за тоя мръсник.

Корпорацията се бе нагърбила с, необичайна мисия. По принцип работеха за правителството и се заемаха с операции, прекалено рисковани за американските войници или членовете на разузнавателната общност, като получаваха, солидни суми за дейността си. Този път работеха чрез ЦРУ, за да помогнат на Международния съд в Хага да изправи Мохамед Диди пред правосъдието. Американските власти искаха да изпратят Диди право в Гуантанамо, но после сключиха сделка със съюзниците си да бъде съден в Европа, при положение че е заловен по начин, който не включва предаване.

Лангстън Овърхолт, основният контакт на Корпорацията с ЦРУ, натовари протежето си Хуан Кабрило с трудната задача да отвлече Диди по такъв начин, че това да не се смята за отвличане. Кабрило и хората му бяха изготвили плана си за по-малко от двадесет и четири часа, докато всички други си бяха чесали главите озадачено в продължение на месеци.

Хуан погледна хронометъра в ъгъла на екрана, провери скоростта на кораба и прецени, че няма да стигнат до брега преди разсъмване.

— Искаш ли да вечеряме? — обърна се той към Макс. — Омар „Термидор“, ако не се лъжа.

Макс се потупа по шкембето.

— Хъкс ми наложи половин час на тренажора.

— Борбата за сваляне на шкембето продължава — ухили се Хуан.

— Ще ми се да видя твоя корем след двадесет години, момченце — изсумтя Макс.

Корабът приближи сушата малко след зазоряване. Блата и мангрови гори се простираха по цялото протежение на брега. Хаким пое руля лично, защото познаваше най-добре тайните дълбоководни канали, които щяха да им осигурят достъп до скритата им база. Макар това да бе най-големият кораб, който бяха отвличали досега, той бе убеден, че може да стигне до лагера, без да заседне, или поне да се приближи достатъчно, за да си нямат проблеми, когато започнат да разтоварват.

Въздухът бе натежал от влага. В мига, когато слънцето изгря, температурата рязко скочи.

Големият кораб навлезе в блатото. Дирята зад него стана кална. Хаким нямаше представа как да разчете ехолота, монтиран на капака, но само три метра вода деляха дъното на кораба от тинята. Гората се сгъсти и короните на дърветата се сключиха над тях.

Каналът бе тесен и труден за маневриране. Хаким не си го спомняше толкова малък, но пък никога не го бе виждал от кабината на огромен кораб. Носът се удари в потънало дърво, което би пробило дупка в рибарското му корабче, но едва издраска корпуса на товарния кораб. Очакваше ги още един завой, преди да стигнат до базата, но пък бе най-тесният.

— Мислиш ли, че ще успееш? — попита Азис. Хаким не го погледна. Още му беше ядосан заради инцидента през нощта.

— На по-малко от километър сме от лагера. Дори и да не успея, можем да разтоварим кораба и да откараме всичко там.

Стисна здраво руля, разкрачи крака и изчака последната секунда, за да го завърти. Корабът не реагира толкова бързо, колкото се надяваше, и продължи към брега.

После, съвсем бавно, посоката се поизправи, но бе прекалено късно. Щяха да се ударят. Хаким даде назад с надеждата да смекчи удара.

Няколко палуби по-долу Кабрило седеше в креслото си в оперативния център. Ерик Стоун бе най-добрият кормчия на кораба, но в момента бе заключен в трапезарията, където играеше ролята на Дуейн Мериуедър. А и бездруго в този момент Кабрило не би му отстъпил управлението на кораба. В подобни плитки и тесни канали Хуан не доверяваше кораба на никого, освен себе си.