Клайв Къслър - Корсар

— Що за име?

— Така се казва един кораб в една книга, четох я преди години. Хареса ми. Няма да имаме проблеми, след като откараш Диди в Международния съд.

— Добре. Щом стъпи на кораба ти, вече не е в Сомалия, така че имаме право да го пипнем.

— Как ще обясните в съда, че италиански полковник случайно се е оказал на товарен кораб, отвлечен от типа, за чиято глава има половин милион долара награда?

— Няма да обясняваме — отговори Фарина. — Никой няма да узнае за намесата ви. Нося лекарство, което ще изтрие спомените му за последните двадесет и четири часа. Ще се събуди с най-ужасния махмурлук в историята, но няма никакви постоянни увреждания. Имаме едно пленено рибарско корабче, излязло на повече от двадесет километра от територията на Сомалия. Прехвърляте Диди на него в международни води, а после американският военен кораб го проверява и открива приятна изненада. Просто и семпло, без усложнения.

— Лудост — промърмори Макс.

— Шефе — каза Марк Мърфи, за да привлече вниманието на Хуан.

Мърф беше оръжейникът на кораба. От работното си място до кормчията можеше да задейства страховития арсенал, вграден в бившия товарен кораб. Работеше с торпеда, ракети, тридесеткалиброви картечници, както и двадесетмилиметровите оръдия „Вулкан“, четиридесетмилиметровите „Орликон“ и голямото сто и двадесет милиметрово оръдие на носа.

Кабрило се завъртя към него и видя на екрана, че стълбата е спусната и Мохамед Диди идва към тях.

— Влез в мрежата ми, казал паякът на мухата — ухили се Хуан.

Бахирет Ел Бибан, Тунис

Алана нямаше нищо против пясъка и кошмарната жега, която се носеше от пустинята. Това, което я тормозеше, бяха мухите. Независимо колко крем намажеше върху себе си или колко често проверяваше противокомарната мрежа нощем, нямаше отърваване от крилатата напаст. След почти два месеца на разкопките тя не можеше да определи къде свършва една разчесана пъпка и къде започва следващата. За нейно учудване местните работници въобще не забелязваха хапещите насекоми. За да се почувства по-добре, се мъчеше да се сети за нещо неприятно в родната си Аризона, с което тези типове не биха се справили, но не можа да измисли нищо по-добро от задръстванията по пътя.

На археологическите разкопки се трудеха единадесет американци и почти петдесет наети работници, всички под ръководството на професор Уилям Галт. Шестима от единадесетте бяха дипломирани археолози като Алана, а останалите все още учеха в университета в Аризона. Мъжете надвишаваха жените по брой — осем срещу три, но засега това не бе проблем.

Разкопаваха римски развалини на километър от Средиземно море. Смяташе се, че тук се е намирала лятната вила на Клавдий Сабин, местния управник, но комплексът порутени сгради се оказа много по-интересен. Имаше голям храм от напълно непознат вид. Сред археолозите се носеше слух, че Клавдий бил главата на някаква секта, а като се имаше предвид дългото време, през което бе управлявал района, се чудеха дали е станал християнин.

Професор Бил, както Галт държеше да го наричат, се мръщеше на тези слухове, но не можеше да попречи на хората си да приказват по време на хранене.

Но това бе само прикритие. Алана и малкият й екип от трима души бяха тук заради нещо съвсем различно. И макар да имаше археологически елемент, мисията им не бе да откриват миналото, а да спасят бъдещето.

Засега нещата не вървяха добре. Седем седмици проучвания не бяха довели доникъде и тя и останалите започваха да си мислят, че са били пратени за зелен хайвер.

Припомни си колко развълнувана бе от проекта, когато Кристи Валеро от Държавния департамент се свърза с нея. Е, пустинята отдавна бе пресушила ентусиазма й.

Алана Шепърд бе нисичка и често я взимаха за студентка, макар да бе на тридесет и девет. Беше разведена два пъти — първият й брак бе грешка, допусната на осемнадесет, а вторият — още по-голяма, вече към тридесет. Имаше един син, Джош, който живееше при майка й, докато Алана бе по разкопки.

Тъй като в пустинята бе по-лесно да поддържаш къса коса, тъмният бретон на Алана бе подстриган късо, а отзад косата едва покриваше тила й. Не беше красавица, но бе толкова дребничка, че всички я смятаха за много сладка, термин, който тя се правеше, че мрази, но всъщност харесваше. Имаше докторски степени по геология и археология от университета в Аризона, а това я правеше идеална за работата, но дипломите, окачени по стените на кабинета й във Финикс, не можеха да й помогнат да открие нещо, което дори не бе тук.