Клайв Къслър - Корсар

Ерик бързо дръпна завесите и смени пълнителя. Марк предпазливо освети помещението.

— Невероятно — прошепна Алана благоговейно, за момент забравила болката в ръцете си и престрелката зад тях.

Подът на пещерата бе застлан с пухкави килими. По стените висяха гоблени. От едната страна имаше две легла, едното грижливо оправено, а другото разхвърляно. Мебелировката включваше няколко скрина и голямо писалище, върху което бяха подредени мастилници и пера. Дървеният плот бе инкрустиран със седеф. На пода около писалището и по рафтовете на съседния шкаф бяха струпани книги. Инкрустиран коран стоеше на почетно място до вехта библия.

До библиотечката имаше натъпкана със сандъци ниша. Капакът на един бе отворен и когато Марк насочи лъча в процепа, вътре проблесна злато.

Той се опита да види дали зад сандъците има отвор, но те бяха наредени толкова плътно, че не можеше да види, без да ги отмести. Опита да бутне горния настрани, но той не поддаде. Ако беше пълен със злато като долния, сигурно тежеше поне петстотин кила.

Марк подаде фенера на Алана и тя го пъхна под мишницата си, тъй като не можеше да го хване с ръка.

— Няма изход — каза Марк. — Но пък хубавото е, че ще умрем богати. В тая ниша има поне стотина милиона в злато.

Стрелбата отвън продължаваше. Линда сигурно се придвижваше към тях, тъй като не чуваха нейното оръжие над зловещото тракане на калашниците на терористите. Кърмата на „Сокол“ избухна в пламъци, които стигнаха до тавана на пещерата и бързо я изпълниха с дим.

Ерик непрестанно шепнеше: „Марко“ в тъмнината и накрая чу очакваното: „Поло“.

Линда се вмъкна в пещерата много преди стрелците да осъзнаят, че е изчезнала.

— Е, споделете добрите новини — каза тя.

— Богати сме — отвърна Марк. — Има и лоша обаче: в капан сме.

Двата кораба се намираха толкова близо един до друг, че стрелбата бе невъзможна. Бяха попаднали в смъртоносно патово положение. „Орегон“ използваше размера и мощността си, за да избутва либийската фрегата към брега. Когато корпусите се сблъскваха, по-малкият кораб завиваше надясно, за да не бъде размазан. От време на време някой смел и готов на самоубийство терорист изскачаше на палубата и се опитваше да изстреля нова ракета към „Орегон“, но картечниците го прерязваха, преди да се прицели. Двете ракети, които терористите все пак успяха да изстрелят, профучаха над кораба.

В коридорите на фрегатата цареше суматоха. Въздухът бе задимен от пожара в предната част на кораба. Виеха аларми, крещяха мъже.

Всичко това бе музика в ушите на Фиона Катамора, която лежеше окована за рамката на леглото в една офицерска каюта. Нямаше представа какво се случва, но разбираше, че хората, които я бяха отвлекли, си имат сериозни неприятности.

Знаеше, че е качена на борда на кораб след полета с хеликоптера от лагера на джихадистите. Усети аромата на соления въздух през качулката, с която бяха покрили главата й, а после долови и разбиването на вълните в корпуса. Не знаеше на какъв кораб се намира, докато не чу изстрелите от оръдията.

Не се изненада, че Сюлейман Ал Джама бе успял да се уреди с либийски боен кораб — вероятно целият екипаж бе от неговата организация.

Експлозии разтърсваха фрегатата и при всеки взрив настроението й се повишаваше. Не се заблуждаваше, че ще оживее, но американският флот щеше да гарантира, че престъпниците няма да получат шанс да се радват на победата си.

Особено силна експлозия разлюля кораба и предното оръдие замлъкна. Фиона разбра, че американският кораб е взривил един от главните оръдейни куполи на либийската фрегата.

Вратата на каютата рязко се отвори. Пазачите й носеха шалове, за да скрият чертите си, а на гърбовете им бяха преметнати калашници. Закопчаха ръцете й зад гърба и безмълвно я изведоха.

Униформените моряци не ги и поглеждаха — бяха прекалено заети със спасяването на кораба си.

Когато Фиона видя черното платно, окачено на задната стена в залата, където я вкараха, видеокамерата и мъжа с огромния ятаган, устните й сами започнаха да шептят молитва. В стаята имаше и други терористи, но не и либийски моряци. Един стоеше зад камерата, друг близо до него настройваше сателитната връзка. Останалите маскирани мъже бяха там в ролята на свидетели. Фиона позна бежовите им униформи от пустинната база. Мъжът с ятагана бе облечен в черно.

Колоните на алармата в трапезарията сигурно бяха изключени, но воят й все пак се чуваше, макар и приглушено.