Клайв Къслър - Корсар

Двата кораба продължиха да се обстрелват, а пролуката между тях да се стеснява. Нямаше нужда въобще да се прицелват, тъй като стреляха от упор.

Нищо подобно не бе отбелязвано в аналите на морските битки през последните стотина години и въпреки опасността Макс Ханли не би искал да се намира никъде другаде на света.

Председателят и хората му на палубата се бяха скрили зад тройно подсилената броня, но въпреки това се чувстваха незащитени.

Хуан не можеше да си представи как хората редовно са участвали в подобни битки. Технологията бе променила войните. Беше ги направила далечни и безстрастни. Натискането на бутон бе единственото, което трябваше да направиш, за да унищожиш врага. Но това тук бе нещо съвсем различно. Хуан едва ли не усещаше омразата на враговете си.

Искаха да го убият. И не само да го убият, но да заличат съществуването му напълно, сякаш никога не е бил роден.

Друг снаряд се удари в бронираната плоча и ги разтресе и Хуан за миг се зачуди дали не е допуснал ужасна грешка.

После обаче си каза, че тези хора няма да спрат, ако някой не застане срещу тях. Не бяха съгласни да се вслушват в другите и трябваше да понесат последиците от варварските си действия.

Последва ново мощно раздрусване. „Орегон“ бе опрял в „Сидра“. Макс бе балансирал кораба идеално и парапетите му бяха на едно ниво с тези на фрегатата. Хуан грабна автомата си и се прехвърли на либийския кораб.

Проблясващата опашка на снаряд профуча на сантиметри от главата му и удари в бронираната плоча в мига, в който екипът му го последва. Ударът беше ужасен. Десетина от хората му пострадаха от взрива, а двама паднаха във водата.

Макс видя всичко това на монитора и незабавно отдръпна „Орегон“ от „Сидра“, за да не позволи корпусите да се ударят пак и да размажат хората им. Не знаеше дали са загинали, или не, но нареди на спасителния екип да спусне лодката.

Техникът завъртя камерата и огледа палубата на „Сидра“.

— Ето там! — извика Макс.

Кабрило стоеше сам на либийската фрегата. Автоматът му пушеше, след като бе прострелял типа с гранатомета. Хуан погледна право в камерата с най-свирепото изражение, което Макс някога бе виждал, и изчезна във вътрешността на кораба.

Посланик Чарлз Муун се проваляше в една от основните си задачи тази вечер — президентът лично го бе помолил да се погрижи вицепрезидентът да не пие много на приема в дома на министър Гами.

Вицепрезидентът притежаваше пълната липса на самоконтрол на алкохолиците, но не и издръжливостта им, а вече бе изпил четири чаши шампанско през тридесетте минути, откак бяха дошли. Човек можеше да го разбере, ако знаеше, че къщата вероятно ще е обект на терористко нападение, но администрацията смяташе, че не могат да доверят подобна информация на вицепрезидента, ако искат планът им да проработи.

Муун остави собственото си недокоснато шампанско на една мраморна масичка и избърса потните си длани в смокинга си. До него вицепрезидент Донър стигна до края на неприличен виц. Десетината гости около тях се смълчаха за миг, после се разсмяха учтиво. Прессекретарката му, която изпълняваше ролята на негова дама за приема, го дръпна настрани, преди да започне следващия виц.

Муун се възползва от възможността да огледа елегантната зала. Изолираната къща на министър Гами беше зашеметяваща. Бе построена от камък и напомняше на мавърски замък, огромен и безопасен. Главният вход под навеса бе висок три етажа. Изискани парапети от ковано желязо обграждаха горните етажи, а стълбището бе широко поне седем метра. На средната площадка бе настанен оркестър, който свиреше класическа музика с лек арабски аранжимент.

На колкото и да бе впечатляваща, къщата направо бледнееше в сравнение с важните гости. Муун преброи поне десетима държавни глави сред издокараната тълпа. В единия ъгъл, под драматично осветена палма, израелският министър-председател говореше с ливанския президент. В другия край на стаята иракският министър-председател споделяше нещо с иранския външен министър.

Муун очакваше тези хора да общуват любезно на подобен прием — все пак бяха политици и дипломати, — но имаше чувството, че става дума за нещо по-силно. В помещението се долавяше оптимизъм, че мирната конференция ще бъде успешна.

А после мрачният глас в главата му задуши кратката му радост. Първо трябваше да преживят нощта.

Най-голямата група стоеше около Али Гами близо до облицован с мозайка фонтан. Двамата мъже срещнаха погледи за момент и Гами вдигна чашата си — тържествен жест, който Муун разтълкува като салют към най-важната гостенка, пропуснала приема.