Клайв Къслър - Тайната на остров Пайн

— Забрави тази работа — отговори Хуан. — Не припарвам с кораба си там. Дано да намериш капитан, който го прави. Хората не искат да карат законен товар там, какво остава за крадени коли.

Кабрило пристъпи встрани и удари пищяла си в масата. Звукът, който отекна, беше неестествен и Анхел го погледна предпазливо и посегна към пистолета под ризата си.

Хуан му махна да се отпусне, наведе се и нави крачола си.

На около седем сантиметра под коляното имаше високотехнологична протеза, която приличаше на нещо излязло от филма „Терминатор“.

— Рисковете на професията.

Бразилецът вдигна рамене.

Парите бяха на пачки по десет хиляди. Хуан ги раздели и подаде половината на Макс. През следващите няколко минути единственият шум на мостика беше нежното шумолене на парите. Всички изглеждаха законни стодоларови банкноти.

Хуан протегна ръка.

— Беше удоволствие да работя с теб, Анхел.

— Капитане, удоволствието е мое. Пожелавам ви безопасно… — прекъсна го силно пукане от високоговорителя на тавана. Едва различим глас повика капитана в офицерската столова.

— Извини ме — каза Кабрило и се обърна към Макс. — Ако лоцманът дойде, преди да съм се върнал, ти поемаш командването.

Спусна се по една вътрешна стълба до палубата, където беше офицерската столова. Помещенията в стария товарен кораб бяха също толкова мръсни, колкото и корпуса му. Стените не бяха виждали боя от десетилетия, а по прашния под личаха следи от метла — явно някой от екипажа беше направил нерешителен опит да почисти. Офицерската столова беше само малко по-светла от коридора. По преградните врати бяха залепени евтини туристически плакати. В единия край имаше табло за съобщения, обрасло с непрочетени обяви, предлагащи всичко: от уроци по китара от инженер, който беше напуснал кораба преди десетилетие, до напомнянето, че Хонконг ще се върне под контрола на Китай на 1 юли 1997 г.

От фунията на абсорбатора над готварската печка в кухнята висяха дебели колкото пръст сталактити втвърдена мазнина.

Кабрило мина през празното помещение и когато се приближи към стената в дъното, една скрита врата се отвори безшумно. В добре обзаведения коридор зад нея стоеше Линда Рос. Тя беше вицепрезидент по операциите на Корпорацията, по същество третият човек след Хуан и Макс. Притежаваше красотата на самодива, имаше малко вирнато носле и обичаше да сменя цвета на косата си. В момента тя беше бляскаво черна и падаше на гъсти вълни по раменете й.

Линда беше ветеран от военноморския флот и беше служила на ракетен крайцер. Бе работила в Пентагона и това я правеше особено подходяща за настоящата й работа.

— Какво става? — попита Хуан, когато тя заситни до него.

— Овърхолт е на телефона. Звучи много неотложно.

— Ланг винаги звучи неотложно — измърмори Хуан, докато вадеше от устата си фалшивите зъби и няколко тампона памук, които бяха част от неговата маскировка. Под измачканата униформа имаше подплънки, за да изглежда пълен, и носеше прошарена перука. — Мисля, че причината е в простатата му.

Лангстън Овърхолт IV беше ветеран от ЦРУ, който беше толкова отдавна в играта, че знаеше къде са заровени всички скелети. В прекия и в преносния смисъл. Затова след дългогодишни опити да бъде пратен в пенсия цяла поредица директори, назначени по политически причини, го оставиха да се мотае из Лангли в ролята на съветник. Когато Кабрило беше оперативен агент, той му бе началник. Когато Хуан напусна агенцията, Лангстън го окуражи да създаде Корпорацията.

Много от най-трудните задачи, които Корпорацията беше поемала, идваха от Овърхолт, а значителните възнаграждения, които получаваха, се изплащаха със средства от черна каса, толкова дълбоко заровена, че наричаха ревизорите й „златотърсачите“.

Стигнаха до каютата на Кабрило и той спря, преди да отвори вратата.

— Кажи на хората в оперативния център да са готови. Лоцманът скоро ще бъде тук.

Макар че мостикът над тях имаше вид на действащ, той служеше единствено за маскировка при морски проверки и за пред лоцманите. Щурвалът и лостовете за контрол на дроселите бяха свързани с компютрите в оперативния център, който беше действителният мозък на кораба. От там се даваха заповедите за всички маневри и за работата на двигателите. От тук се командваха и смъртоносни оръжия, скрити из запуснатия на вид търговски кораб.

„Орегон“ може и да бе започнал живота си като превозвач на дървен материал по протежение на Западния бряг на Америка чак до Япония, но когато Хуан и екипът му от флотски архитекти приключиха с него, той се оказа най-усъвършенстваният съд за събиране на разузнавателна информация и тайни операции.