Клайв Къслър: Тайната на остров Пайн

— Готвех се да попитам дали ще получим някаква помощ?

— Съвсем малко. Един екип е на път за Парагвай с последното поколение детектори на гама-лъчи, но това е всичко, на което може да разчитате. Беше нужна подкрепата на директора на ЦРУ и началника на Обединените началник-щабове, за да убедим президента да ви окаже и тази помощ. Сигурен съм, съзнаваш, че той изпитва известна… ъъъ… неохота, когато става дума за справяне с деликатни международни въпроси. Още не се е съвзел след пълния провал в Либия преди няколко месеца.

— Провал? — попита Хуан с обида в гласа. — Спасихме живота на държавния секретар и мирните договори.

— И за малко не започнахте война, когато се изправихте срещу една от техните ракетни фрегати. Сега трябва да мине съвсем тихо. Вмъкни се, намери плутония и се измъкни. Никакви фойерверки.

Овърхолт знаеше, че това е обещание, което Кабрило не може да даде, и Хуан поиска подробности за точното място, където се е взривила ракетата, и траекторията, по която е паднала на земята. Измъкна поставката за безжична клавиатура и мишка изпод бюрото, което изпрати сигнал на плоския екран да започне да се вдига от повърхността на плота. Овърхолт му изпрати по електронната поща снимки и карти на целта. Снимките бяха безполезни, защото показваха само гъсти облаци, но НАСА беше посочила район за претърсване от осем квадратни километра, което правеше задачата изпълнима, стига теренът да не им изиграеше някоя шега. Овърхолт попита дали Хуан има някаква идея как да влязат в Аржентина, без да бъдат забелязани.

— Преди да отговоря на този въпрос, искам да прегледам няколко топографски карти. Разбира се, инстинктът ми посочва като пръв избор хеликоптера, но може би това няма да е възможно, след като гаучосите са засилили дейността си по северната граница. След ден-два ще съм измислил нещо и ще съм готов да го изпълня до края на седмицата.

— А, ето и другият важен елемент — меко подхвърли Овърхолт. — Разполагаш със седемдесет и два часа да върнеш захранването.

Хуан не можеше да повярва.

— Три дни? Това е невъзможно.

— След седемдесет и два часа президентът иска да е на чисто. Или на по-чисто. Няма да споменава плутония, но е склонен да помоли аржентинците за помощ в, цитирам, „откриването на важна научна апаратура“.

— Ами ако откажат и започнат сами да я издирват?

— В най-добрия случай ще изглеждаме като глупаци, а в най-лошия светът ще ни сметне за престъпно небрежни. Освен това ще дадем на генералисимус Корасон спретната купчинка оръжеен плутоний, за да си играе с него.

— Ланг, дай ми шест часа. Ще се свържа с теб, за да ти кажа дали сме готови… по дяволите… дали ще можем да ти помогнем в тази история.

— Благодаря, Хуан.

Кабрило се обади на Овърхолт след тричасова среща с началниците на отдели и дванайсет часа по-късно той и екипът му вече стояха на брега на една парагвайска река, готови да я пресекат и да се набъркат в Господ знае какво.

Изследователска станция „Уилсън-Джордж“

Антарктически полуостров

Намаленият екип за презимуването усещаше идването на пролетта с костите си. Не че времето се беше оправило кой знае колко. Температурата рядко се повишаваше над минус двайсет, а ледените ветрове не спираха. Причината беше в увеличаващия се брой задраскани дни на календара в залата за развлечения. Това повдигаше духа на хората след дългата зима, защото бяха видели слънцето за последно някъде в края на март.

Само няколко изследователски станции оставаха целогодишно отворени на най-безлюдния континент на планетата. Обикновено те бяха много по-големи от „Уилсън-Джордж“, която се издържаше от коалиция американски университети и субсидия от Националната научна фондация. Дори по време на летните месеци, които започваха през септември, гроздът модулни къщи, издигнати върху забити в леда и скалите подпори, не можеше да подслони повече от четирийсет души.

Заради парите, които се наливаха в изследването на глобалното затопляне, беше решено станцията да работи и през зимата. Това беше първият опит и по всеобща оценка мина добре. Структурите бяха устояли и на най-ужасното, което Антарктида можеше да им стовари, пък и хората се бяха разбирали добре. Един от тях, Бил Харис, астронавт от НАСА, изучаваше въздействието на изолацията върху човешкото поведение за евентуален бъдещ полет до Марс.

„Уиджи“, както екипът наричаше своя дом през последните шест месеца, изглеждаше като излязъл от футуристичен скицник. Издигаше се до дълбок залив на Белингсхаузеново море в средата на полуострова, който сочи като замръзнал пръст към Южна Америка. Ако имаше слънце, човек можеше да види Южния океан с бинокъл. „Уиджи“ се състоеше от пет структури около център, който служеше за столова и зала за развлечения. Модулите бяха свързани с издигнати над земята пешеходни пътеки, конструирани така, че да се люлеят на вятъра. В дните, когато времето беше особено лошо, хората със слаби стомаси обикновено ги избягваха. Модулите бяха оформени като лаборатории, складове и спални помещения, като през изпълненото с труд лято хората спяха по четирима в клетка. По съображения за сигурност всички сгради бяха боядисани в червено. С матови панели по сводестите покриви и по някои от стените, те много приличаха на шахматно разположени силози.