Клайв Къслър: Тайната на остров Пайн

Вместо да се върти наоколо и да чака като глупак, той грабна няколко протеинови блокчета от тезгяха и се измъкна от помещението. Кльощавите му рамене бяха щръкнали като крилете на лешояд. Ушите му звънтяха от нейния последен изстрел, отправен към гърба му: „Изблещен простак“.

Седем дни, Анди, каза си той, докато се връщаше към стаята си. Още седем дни и ще кажеш завинаги сбогом на тези мухльовци.

Четирийсет минути по-късно, облечен с шест ката дрехи, Анди изписа името си на бялата дъска, окачена до студения шлюз, и мина през вратата с дебела изолация. Разликата в температурите в станцията и малкото преддверие, което водеше до изхода, беше от порядъка на впечатляващите трийсет градуса. Дъхът на Генгъл се превърна в непрозрачен облак, който съперничеше по гъстота на всяка лондонска мъгла. Всяко вдишване пронизваше дълбоко дробовете му. Той изчака няколко минути, за да оправи облеклото си и да си сложи очилата. Полуостровът беше относително топъл, в сравнение с вътрешността на континента, където оголената кожа измръзваше за секунди.

Всички дрехи на планетата нямаше да бъдат достатъчни, за да победят студа за дълго. Загубата на топлина беше неизбежна и в съчетание с вятъра — неумолима. Тя започваше от най-изпъкналите части: носа, пръстите на ръцете и краката, след което пълзеше навътре. Не беше въпрос на силна воля да се изправиш пред тези температурни крайности. Не можеш просто да наведеш рога и да минеш през болката. Антарктида беше също толкова смъртоносна за човека, колкото тъмният вакуум на открития космос. Заради неудобните еднопръсти ръкавици, Анди завъртя дръжката на вратата с две ръце. Студът го блъсна силно. Щяха да са нужни няколко секунди въздухът в дрехите му да се стопли отново след подобно термично нападение. Той потрепери за миг, след това зави зад ъгъла и се предпази от атаката на вятъра. Вкопчваше се в перилата, докато слизаше по стълбите към скалистата земя. Днес нямаше много вятър — може би около десет възела. Беше благодарен и на това. Сграбчи една дълга метър и половина метална тръба и пое навън от периметъра.

Слънцето беше бледо обещание, което обикаляше по хоризонта и нямаше да се покаже над него още седмица, но даваше достатъчно светлина и Анди не използваше челника си. Апреските му бяха гъвкави и това правеше ходенето трудно, а теренът го затрудняваше допълнително. Тази част от Антарктическия полуостров беше вулканична и още не беше минало достатъчно време от последното изригване, за да успеят стихиите да ерозират скалите до стъклената гладкост, каквато беше виждал на снимки при тренировките по ориентиране.

Другото, което научи по време на ориентирането, беше никога да не се поти навън. По ирония на съдбата това беше най-сигурният път към хипотермията, защото така тялото губеше топлина много по-бързо. Затова на Анди му трябваха двайсет минути, докато стигне до района на своите изследвания. Ако Грег Ламонт беше прав и това се окажеше последният му ден навън преди заминаването, тук може би беше най-доброто място. Намираше се по-близо до брега от другото, където направи своето откритие, и беше разположено пред ниска верига хълмове, които предлагаха защита. През следващите два часа той крачеше напред-назад, като оглеждаше земята. Щом се покажеше нещо обещаващо, използваше металната тръба, за да пробие леда и снега или да повдигне камъните. Това беше работа, която не изискваше мислене, и времето сякаш се изпаряваше. Анди реши да потича в кръг, за да се сгрее, но спря, преди да започне да се поти. Дъхът му беше замръзнал в трите шала, които беше намотал около носа и устата си. Развърза ги, за да ги обърне, и ледените висулки се оказаха на тила му.

Реши, че е време да приключва за деня. Втренчи се изпитателно в далечния океан, чудейки се какви ли тайни се крият под натоварената му с айсберги повърхност, след това тръгна към „Уилсън-Джордж“, преметнал на рамо тръбата като странстващ работник тоягата си.

Анди Генгъл беше направил откритието на своя живот. Дори да имаше още находки тук, някой друг можеше да ги намери, докато той се радва на богатството си.

Кабрило хвърли още един поглед на черната река, преди да се обърне към изоставената колиба, която използваха за база. Беше построена на колове и отчасти висеше над водата, а стъпалата, които водеха до единственото помещение, бяха направени от талпи, вързани с лико. Те заскърцаха зловещо, но издържаха тежестта му. Голяма част от тръстиковия покрив липсваше, затова свечеряващото се небе беше насечено на секции от гредите на покрива.