Клайв Къслър: Тайната на остров Пайн

Самотното селце беше останало далеч зад тях и те откриха, че реката им принадлежи. Дори да ги забележеше някой, черното им оборудване и фактът, че само част от главите им се виждаха, щяха да накарат местните да сметнат, че са видели само няколко клона, носени от реката към Аржентина.

Часовете минаваха. Далечно зарево зад следващия завой им подсказа, че наближават границата. По време на инструктажа всички бяха видели сателитни снимки на района. От страната на Парагвай дълъг деветдесет метра кей стърчеше пред запуснати складови помещения и митническа барака. Заспалото малко градче беше дълго може би четири преки и толкова широко. Бялата черква с островърха кула беше най-високата сграда в околността. В отговор на струпването на войски местният командир беше довел един отряд войници. Те бяха разположени на лагер северно от града, покрай речния бряг от червена глина.

Аржентинската страна беше почти същата, с това изключение, че гарнизонът там беше от почти петстотин войници. Те бяха подсилили своите позиции, разполагайки прожектори на решетъчни кули, за да претърсват черната река, и бяха опънали кръгове бодлива тел напряко на черния път, който свързваше двата града. На сателитната снимка се виждаха две тесни лодки, завързани за пристана близо до мястото, където сякаш беше разположен щабът на военните. На Хуан му заприличаха на моторници марка „Бостън Уейлър“, вероятно въоръжени с картечници и гранатомети. Те щяха да се окажат проблем, ако нещата се объркат.

Като се придържаха близо до дъното, но без да го докосват, така че корпусът на лодката да не размътва водата и да не оставя издайническа диря, мъжете плуваха между страховитите Сцила и Харибда. Разбраха, че са стигнали на аржентинската страна, когато лъч светлина прониза черната вода. Бяха прекалено дълбоко, а водата беше твърде кална, за да ги види някой от брега, но въпреки това завиха, за да се отдалечат от сребристия блясък. Двамата мъже във вишката наблюдаваха онова, което светлината разкриваше: кална вода, която бавно се носи на юг.

Останаха под водата в продължение на още час и излязоха на повърхността едва след като границата беше на няколко километра зад тях. Още час се носиха по вълните, докато стигнат безименния приток, който бяха видели на сателитните снимки. Сега трябваше да плуват срещу течението, влачейки мъчноподвижната лодка нагоре. След двайсет минути усилия се бяха придвижили само няколко метра, но Хуан ги накара да спрат, защото прецени, че са достатъчно далеч от чужди очи.

Той въздъхна, когато свали тежкия дрегеров комплект, и го остави в полупотъналата лодка.

— Колко е приятно.

— Върховете на пръстите ми са сбръчкани като стафиди — оплака се Марк, докато ги оглеждаше на лунната светлина.

— Тишина — скастри го Хуан. — Добре, знаете какво следва. Трябва да свършим работата тихо.

Металните плочи, използвани за потапянето на лодката, тежаха по двайсет и два килограма всяка незначителна тежест за мъже във върхова физическа форма, — но бяха стотици и трябваше да бъдат изхвърлени зад борда. Мъжете заработиха като машини, особено Джери Пуласки. За всяка плоча, която Мърф или Майк Троно изхвърляха зад фалшборда, той запращаше в реката две. Бавно, много бавно, лодката започна да изплува като кално земноводно от първичната тиня. Щом бордовете се показаха над водата, Мърф пусна захранваната с акумулатор помпа. Постоянният поток изпомпвана вода ромолеше като планинско поточе.

Отне им около час и когато свършиха, четиримата се натъркаляха върху още мократа палуба и останаха да лежат като мъртви.

Хуан стана първи и каза на Джери, че той ще трябва да поеме втората смяна.

Два часа по-късно, малко след разсъмване, лодката напусна притока и се върна в основната река. Въздушните клетки, които бяха изпразнили, си останаха меки, но при толкова спокойна вода и с лек товар това нямаше да повлияе на възможностите на лодката.

Сега четиримата носеха аржентински бойни униформи с емблемата на Девета бригада и тяхната запазена марка — кафеникави кепета. Девета беше добре обучено и оборудвано паравоенно образувание, подчинено пряко на генерал Корасон. С други думи, ескадрон на смъртта.

Преструвайки се на офицер от Девета бригада, Кабрило знаеше, че може да се измъкне от всяко положение.

Той стоеше на руля с авиаторски очила, каквито предпочитаха в Девета, а баретата му беше накривена юнашки. Зад него двата извънбордови двигателя вдигаха вулканична стена от бяла пяна, а носът се носеше по спокойната вода като ракета. Майк и Мърф стояха от двете му страни, прехвърлили през рамо автомати „Хеклер Кох“, основното оръжие на Девета бригада. Джери още лежеше на влажната палуба свит на топка като куче и въпреки рева на двигателите някак си успяваше да спи.